Даниъл Силва
Къщата на шпионите (68)

67.
Бейзуотър, Лондон

— Къде са децата?

— Кои?

— Децата — повтори отчетливо Габриел. — Ирене и Рафаел. Нашите деца.

— Оставих ги у семейство Шамрон.

— Искаш да кажеш, че си ги оставила на Геула. Ари едва може да се грижи за себе си.

— Те са добре.

Габриел взе подадената му чаша изстудено вино „Гави“ и седна на табуретка до кухненския плот. Киара изми и подсуши пакет гъби и с няколко сръчни движения с ножа ги надроби на идеални резени.

— Не готви — спря я Габриел. — Прекалено късно е.

— Никога не е прекалено късно за ядене, скъпи. Освен това изглеждаш като човек, на когото ще му дойде добре малко храна. — Тя сбърчи нос. — И душ.

— Хамид и Тарек казваха, че ако се изкъпя, ще разтревожа духовете.

— Кои са тези хора?

— Служители по неволя на израелското разузнаване.

— А духовете?

Габриел обясни.

— Ще ми се да бях там с теб.

— Радвам се, че не беше.

Киара хвърли гъбите в тиган за сотиране и миг по-късно миризмата на топъл зехтин изпълни въздуха. Габриел отпи от виното.

— Как разбра, че ще дойдем в Лондон?

— От източник в Службата.

— А този твой източник има ли си име?

— Предпочита да остане анонимен.

— Разбира се.

— Той е бивш шеф. Много е важен. — Тя разтърси тигана и гъбите зацвърчаха. — Когато чух, че ти и екипът ти се оттегляте през Гибралтар, се приготвих за полет до Лондон. От интендантството бяха така добри да сложат някои неща в хладилника.

— А защо не докладваха за това на настоящия шеф?

— Помолих ги да не го правят. Исках да е изненада. — Тя се усмихна. — Не забеляза ли охраната ми на Бейзуотър Роуд?

— Бях прекалено уморен.

— Шпионските ти умения започват да отслабват, скъпи. Казват, че се случва на тези, които прекарват прекалено много време зад бюро.

— Съмнявам се, че Саладин би се съгласил с теб.

— Нима? — Киара погледна към телевизора, който работеше тихо на плота. — Защото по Би Би Си казаха, че било американска операция.

— Американците — каза Габриел — бяха много полезни. Но ние го спипахме с изключителната помощ на Кристофър Келър.

— А като си помислиш, че той някога се опита да те убие. — Тя отпи от виното на Габриел.

— Доколко ти разказа Узи за това, което се случи?

— Всъщност много малко. Знам, че ударът с дрона не е минал по план и че сте успели да проследите Саладин до имение в планината. След това всичко ми е малко объркано.

— На мен също — призна Габриел.

— Ти беше ли там?

Поколеба се, след това бавно кимна.

— Ти ли…

— Има ли значение?

Тя не отговори.

— Да — каза Габриел, — аз бях. Аз го убих.

И след това й разказа останалото. Жената, която се бе взривила на стълбището. Пълната с телефони и компютри стая, в която Саладин бе прекарал последните си часове. Последното съобщение.

Иншаллах, ще бъде направено…

— Може да са били просто думи — предположи Киара.

— От човек, който почти успя да вкара контрабандно цезиев хлорид във Франция. Достатъчно количество, за да направи няколко мръсни бомби. Които могат да направят центъра на един град необитаем за години напред. — Той млъкна и след това добави: — Разбираш какво имам предвид.

Киара изчака, докато гъбите се запържат, и ги подправи със сол, черен пипер и прясно нарязана мащерка. След това пусна фетучините в съд с вряща вода.

— Докога планираш да останеш в Лондон? — попита тя.

— Докато британците приключат с претърсването на телефоните и компютрите, които взехме от имението.

— Тревожиш се, че ни е набелязал?

— Първата му цел бе Центърът за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“. Най-добре е да остана тук, докато се обработва разузнавателната информация. Така е по-малко вероятно да се пропусне нещо.

— Но без повече геройства — предупреди го тя.

— Няма — обеща Габриел. — Вече аз съм шефът.

— Ти беше шеф и докато беше в Мароко. — Тя опита късче фетучини. След това се огледа из малката кухня и се усмихна. — Знаеш ли, винаги съм обичала този апартамент. Тук сме си прекарвали добре, Габриел.

— А също и зле.

— Тук се оженихме. Помниш ли?

— Не беше истинска сватба.

— Мислех, че е. — Лицето й помръкна. — Помня всичко толкова ясно. Беше вечерта преди…

Тя замълча. Добави в тигана за сотиране вино и сметана. След това изсипа сместа върху фетучините и я поръси с настъргано сирене. Приготви само една порция и я постави пред Габриел. Той заби вилицата си в нея и я завъртя.

— За теб няма ли? — попита я.

— О, не. — Киара погледна ръчния си часовник. — Прекалено късно е за ядене.

* * *

Габриел бе използвал тази тайна квартира толкова пъти, че в гардероба висяха негови дрехи и в банята имаше тоалетни принадлежности. След като изяде втората си порция паста, той си взе душ, обръсна се и легна изтощен до Киара. Беше се надявал, че ще спи, без да сънува, но в случая не стана така. Изкачваше безкрайно стълбище, което бе окъпано в кръв и по него бяха пръснати останките на жена. А когато намери главата и отмахна воала, видя лицето на Киара.

Иншаллах, ще бъде направено…

Малко преди пет часа той внезапно се събуди, сякаш бе стреснат от бомба. Беше мобилният му телефон, който трептеше върху нощното шкафче. Приближи го рязко към ухото си и се заслуша, без да казва нищо. Стана и се облече на тъмно. И изчезна в мрака.