Даниъл Силва
Къщата на шпионите (46)

45.
Тиберия, Израел

Тиберия, един от четирите свещени града за юдаизма, се намира на западния бряг на воден басейн, който по-голямата част от света нарича Галилейско море, а израелците — езерото Кинерет. В покрайнините му се намира малкият мошав Кфар Хитим — точно на мястото, където истинският Саладин в един горещ летен следобед на 1187 година разбива омаломощените от жажда армии на кръстоносците в апокалиптичната битка при Хатин, която ще доведе до ново попадане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. Той не проявил никаква милост към победените си врагове. В шатрата си лично отсякъл ръката на Рено дьо Шатийон, след като французинът отказал да приеме исляма. Останалите оцелели кръстоносци осъдил на смърт чрез обезглавяване — препоръчителното наказание за неверниците.

На около километър на север от Кфар Хитим се намира стръмен склон с изглед към езерото и към обжареното поле, където се бе състояла решителната битка. И точно там Ари Шамрон бе избрал да бъде домът му. Той твърдеше, че когато вятърът духа в правилната посока, може да чуе ударите на мечовете и писъците на умиращите. Те му напомняли за непреходната природа на политическата и военната власт в този бурен край на Източното Средиземноморие. Или поне така казваше той. Ханаанци, хети, амаликитяни, моавитци, гърци, римляни, персийци, араби, турци, британци: всички бяха идвали и си отивали. Въпреки че шансовете никога не са били на тяхна страна, евреите бяха успели да постигнат един от най-големите реванши в историята. Две хилядолетия след падането на Втория храм на Йерусалим те се бяха върнали и повторно се бяха ангажирали с тази земя. Но ако съдим по уроците на историята, времето им вече е било назаем.

Малко хора могат да заявят, че са помогнали за изграждането на една държава, а още по-малко — в изграждането на разузнавателна служба. Ари Шамрон обаче бе постигнал и двете. Беше роден в Източна Полша, бе имигрирал в управляваната от Великобритания Палестина през 1937 година, когато над евреите в Европа надвиснала опасност, и се беше сражавал във войната след създаването на държавата Израел през 1948 година. След конфликта, когато Арабският свят се кълнеше, че ще задуши новата еврейска държава в зародиш, той се бе присъединил към малка организация от вътрешни хора, наричана просто Службата. След първите му задачи бе откриването и убийството на няколко нацистки учени, които бяха помогнали на Гамал Абдел Насър в Египет да построи атомна бомба. Но перлата в короната на кариерата му като оперативен агент щеше да се случи не в Близкия изток, а на уличен ъгъл в индустриалното предградие на Буенос Айрес — Сан Фернандо. Там в една дъждовна вечер през май 1960 година той бе завлякъл на задната седалка на чакаща кола Адолф Айхман, ръководителя на проекта за Окончателно решение на еврейския въпрос, и на първата спирка по пътя им животът на Айхман бе приключил в израелска примка.

За Шамрон обаче това бе било само началото. В рамките само на няколко години разузнавателната служба, към която се бе присъединил още при създаването й, щеше да попадне под управлението му, а защитата на страната щеше да се превърне в негова отговорност. От бърлогата си на булевард „Цар Саул“, с нейните оловносиви шкафове и вечна миризма на турски тютюн, той проникваше в кралски дворове, крадеше тайни на тирани и убиваше безброй врагове. Мандатът му на директор продължи по-дълго от тези на предшествениците му. И в края на 90-те години на XX век, след поредица от провалени операции, той бе изваден от щастливия си пенсионерски живот, за да насочи кораба в правилна посока и да възстанови някогашната слава на Службата. Шамрон намери съмишленик на западния оперативен фронт, който се бе затворил в малка къща в покрайнините на Хелфорд Пасидж в Корнуол. Сега най-накрая този агент беше директор. И бремето да защитава двете творения на Шамрон — страната и разузнавателната служба — лежеше на неговите плещи.

Шамрон беше избран за мисията с Айхман заради ръцете си, които бяха необичайно големи и силни за толкова дребен мъж. Те бяха подпрени на бастуна му от маслиново дърво, когато Габриел влезе в къщата с по едно дете във всяка ръка. Той ги повери на Шамрон и се върна в бронирания си джип, за да вземе три плата с храна, които Киара бе приготвяла цял следобед. Геула, многострадалната съпруга на Шамрон, запали свещите за шабат при залез-слънце, докато рецитираше с интонация от полската си младост благословиите за хляба и виното. За един кратък миг Габриел забрави, че има операция и Саладин, стори му се, че съществува само семейството и вярата му.

Това не продължи дълго. По време на храненето, докато другите говореха за политика и се оплакваха от ситуацията, вниманието на Габриел от време на време се отклоняваше към телефона му. Шамрон го наблюдаваше от мястото си начело на масата и се усмихваше. Той не изказа и дума на съчувствие към очевидното му безпокойство. За Шамрон операциите бяха като кислород. Дори и лошите бяха по-добри от липсата им.

Когато приключиха с храненето, Габриел последва Шамрон на долния етаж към стаята, която му служеше едновременно за кабинет и работилница. Чарковете на старо радио лежаха пръснати на работната му маса като отломки от взрив. Шамрон седна, щракна старата си запалка „Зипо“ и запали една от противните си турски цигари. Габриел отмахваше дима и разглеждаше сувенирите, строени по полиците. Очите му веднага се спряха на снимка в рамка на Шамрон и Голда Меир, направена в деня, в който тя му бе наредила „да прати момчетата“ да отмъстят за единайсетте израелски треньори и спортисти, убити по време на Олимпийските игри в Мюнхен. До нея имаше стъклена кутия с размерите на пакет цигари. Вътре върху черен плат бяха поставени единайсет гилзи 22-и калибър.

— Пазя ги за теб — каза Шамрон.

— Не ги искам.

— Защо?

— Те са зловещи.

— Ти откри как да натъпчем единайсет патрона в пълнител за десет, не аз.

— Може би се страхувам, че един ден някой ще си сложи такава кутия на полицата с моето име на нея.

— Някой вече го е направил, синко. — Шамрон светна увеличителната си работна лампа.

— Показваш забележителна въздържаност.

— Защо?

— Не си ме питал нито веднъж за операцията.

— И защо да го правя?

— Защото си патологично неспособен да си гледаш собствената работа.

— Затова съм шпионин. — Ари нагласи лампата и разгледа една повредена жица.

— Какво радио е това?

— Артдеко модел на RCA с полимерно покритие. Стандартно, за къси вълни. Произведено е през 1946 година. Представяш ли си… — Шамрон посочи оригиналния етикет, залепен в основата. — Някъде в Америка през 1946 година някой е сглобявал това радио, докато хора като майка ти и баща ти са се опитвали да започнат живота си отначало.

— Това е радио, Ари. Няма нищо общо с холокоста.

— Просто наблюдение — усмихна се Шамрон. — Изглеждаш ми напрегнат. Нещо тревожи ли те?

— Не, никак даже.

Те потънаха в мълчание, докато Шамрон бърникаше в жичките. Поправката на стари радиоапарати бе единственото му друго хоби освен месенето в живота на Габриел.

— Узи ми каза, че си смятал да заминеш за Мароко — заяви той накрая.

— Защо ти го е казал?

— Защото не е успял да те разубеди да не го правиш и мисли, че аз мога.

— Все още не съм взел окончателно решение.

— Но си помолил американците да подновят паспорта ти.

— Да го реактивират — поправи го Габриел.

— Подновят, реактивират, все тая… Изобщо не биваше да го приемаш още тогава. Той трябва да е в малък стъклен ковчег като тези гилзи.

— Оказвал се е полезен в много случаи.

— Синьо и бяло — каза Шамрон. — Ние сами вършим всичко и не помагаме на другите да решават проблеми, които сами са създали.

— Може би някога — отвърна Габриел, — но не можем да продължаваме така. Имаме нужда от партньори.

— Партньорите винаги те разочароват. И онзи паспорт няма да те защити, ако нещо се обърка в Мароко.

Габриел взе малката стъклена кутия с гилзите 22-и калибър.

— Ако паметта не ме лъже, а съм сигурен, че е така, ти бе на задната седалка на кола на Пиаца Анибалиано, докато аз бях в онзи жилищен блок и се разправях с Цвайтер.

— Тогава бях началник на „Специални операции“. Мястото ми беше на терен. По-подходяща аналогия — продължи Шамрон — би бил Абу Джихад. Тогава бях директор и останах на онзи плавателен съд, докато ти и останалите от екипа слязохте на брега.

— Заедно с министъра на отбраната, доколкото си спомням.

— Това беше важна операция. Почти толкова важна — каза тихо Шамрон, — колкото тази, която се каниш да започнеш. Време е Саладин да напусне сцената без бисове и поклони. Просто се погрижи да не му дадеш това, което най-много иска.

— И какво е то?

— Теб.

Габриел върна кутията на мястото й върху полицата.

— Ще ми позволиш ли да ти задам един-два въпроса? — попита Шамрон.

— Щом това ще те направи щастлив.

— Спасителен изход?

Габриел обясни, че ще бъдат два. Единият — малка израелска корвета. А другият — „Нептун“, регистриран в Либерия товарен съд, който всъщност беше плаващ радар и подслушвателна станция, управлявана от военното разузнаване на Израел. „Нептун“ щеше да бъде разположен в Агадир, на атлантическия бряг на Мароко.

— А корветата? — попита Шамрон.

— В малко средиземноморско пристанище на име Ел Джебха.

— Предполагам, че там ще слезе на брега екипът от Саярет.

— Ако се наложи. Все пак — обясни Габриел — имам на разположение бивш офицер от Саярет и ветеран от британските САС.

— И двамата ще са много заети да контролират онзи тип Жан-Люк Мартел. — Шамрон поклати бавно глава. — Понякога най-лошото нещо на успешното вербуване е, че си свързан трайно с агента. Каквото и да правиш, не му се доверявай.

— Не бих си и помислил.

Цигарата на Шамрон бе угаснала. Той запали нова и пак се захвана с радиото, докато Габриел се взираше в снимката на полицата и се опитваше да свърже черно-бялото изображение на шпионин в разцвета на силите си с възрастния човек пред очите му. Всичко се бе случило толкова бързо. Скоро, помисли си той, това щеше да стане и с него. Дори Рафаел и Ирене не можеха да го спасят от неизбежното.

— Няма ли да отговориш? — попита изведнъж Шамрон.

— На кое?

— Телефона ти. Отвлича ме.

Габриел погледна надолу. Беше потънал в мисли и не бе забелязал съобщението от тайната квартира в Раматюел.

— Е? — попита Шамрон.

— По всичко личи, че Мохамед Бакар е поискал да си поговори с Жан-Люк Мартел за изчезналите наркотици. Чудел се дали той не може да отиде в Мароко в началото на следващата седмица.

— Ще бъде ли свободен?

— Мартел? Мисля, че ще успее да го вмести в графика си.

Шамрон се усмихна, включи радиото в кабела на работната маса и го пусна. Веднага след като нагласи честотата, намери музика.

— Не ми е позната — каза Габриел.

— Няма как да ти е позната, прекалено млад си. Това е Арти Шоу. Първия път, когато чух това… — Той не довърши мисълта си.

— Как се казва? — попита Габриел.

— „Ти си късметлия“.

Точно тогава радиото угасна и музиката затихна. Шамрон се намръщи.

— Или може би не.