Даниъл Силва
Къщата на шпионите (59)

58.
Сахара, Мароко

Той отметна покривалото на входа и влезе. На бюрото, зад което Келър седеше и четеше вехт роман с меки корици, и до леглото, на което Натали и Оливия се бяха изтегнали от двете страни и играеха табла, горяха свещи. Двете жени говореха тихо и спокойно, сякаш имаха цялото време на света да правят каквото си искат.

Накрая Келър вдигна поглед.

— Точно човекът, когото чаках — възкликна той весело на френски. — Имате ли нещо против да ни донесете малко чай? И сладкиши. Тези са целите в мед. Ето това се казва добър човек.

Кристофър отново сведе очи към книгата си и я прелисти. Пламъчетата на свещите потрепнаха, когато Саладин прекоси стаята с бързи крачки и застана до леглото. Натали хвърли заровете по дъската и доволна от резултата, започна да обмисля следващия си ход. Оливия изгледа неодобрително новодошлия.

— Какво правите тук?

Саладин мълчаливо и внимателно разглеждаше Натали. Тя бе свела поглед към дъската, а лицето й бе в профил и частично скрито от паднал кичур. Когато мъжът отметна косата й, тя рязко се отдръпна.

— Как си позволяваш да ме докосваш! — сопна му се тя на френски. — Махай се оттук или ще извикам съпруга си.

Саладин не помръдваше. Натали се взря в него, без да мига.

Маймонид… Колко е хубаво да те видя отново…

После тя каза спокойно:

— Искаш да ме попиташ нещо ли?

Погледът на Саладин се премести за кратко на Келър, преди отново да се върне на Натали.

— Простете — каза той след малко, — обърках се.

Извърна се и излезе в нощта.

Натали погледна към Кристофър.

— Трябваше да го убиеш, когато имаше възможност.

* * *

В Черната дупка в Лангли се чу въздишка на облекчение, когато Саладин най-накрая излезе от шатрата. Дроновете наблюдаваха как прошепна нещо в ухото на Мохамед Бакар. След това двамата мъже тръгнаха към края на лагера и продължиха разговора си, обградени от бодигардове. Саладин на няколко пъти посочи към небето. Веднъж като че ли погледна директно към обектива на „Хищник“.

— Край на играта — въздъхна Кайл Тейлър. — Благодаря за участието.

— Неслучайно е оцелял толкова години — отбеляза Узи Навот. — Той е много добър в тази игра.

Навот наблюдаваше как Михаил влиза в шатрата и взема някакъв предмет от Кристофър Келър. През инфрачервената технология не се виждаше точно какъв. Въпреки това Узи предположи, че двамата ветерани от елитните специални части вече са въоръжени.

— Какво е разстоянието между Саладин и онази шатра?

— Около 120 метра — отвърна Тейлър. — Може би по-малко.

— Какъв е обхватът на взрива на „Хелфайър“?

— Дори не си го и помисляй.

Мохамед Бакар се бе върнал в централния двор на лагера и говореше с Мартел. Дори от шест хиляди метра височина беше ясно, че е ядосан. Край тях целият лагер се бе раздвижил. Охранителите се качваха на колите, палеха двигателите и фаровете.

— Какво се случва, по дяволите? — попита Тейлър.

— Струва ми се — отвърна Навот, — че пренарежда картите.

— Бакар ли?

— Не — каза Навот. — Саладин.

Той отново се взираше в небето, право в немигащото око на дрона. И се усмихваше, забеляза Узи. Определено се усмихваше. Изведнъж вдигна ръка и четири еднакви джипа започнаха да обикалят около него в посока, обратна на часовниковата стрелка, вдигайки облак от пясък и прах.

— Четири коли, две ракети „Хелфайър“ — отбеляза Навот. — Каква е вероятността да изберем правилната?

— Статистически — каза Тейлър — е петдесет на петдесет.

— Тогава може би трябва да стреляме веднага.

— Екипът ти няма да оцелее.

— Сигурен ли си?

— Не го правим за пръв път, Узи.

— Да — каза Навот, загледан в екрана. — Саладин също.

* * *

Габриел и Яков Росман наблюдаваха същото изображение в командния пост в Казабланка — четири джипа обикаляха около мъж, чийто температурен отпечатък бавно изчезваше под пелена от пясък и прах. Най-накрая джиповете намалиха скоростта и спряха колкото мъжът да се качи в един от тях — но кой, беше невъзможно да се определи. След това четирите коли поеха през пустинята на такова разстояние една от друга, че да не може една ракета да унищожи две наведнъж.

„Хищник“ преследваше джиповете на север през пустинята, докато „Сентинел“ остана на място, за да наблюдава лагера. Четиримата охранители по краищата му се бяха събрали в централния двор, където Мохамед Бакар водеше оживен разговор с Жан-Люк Мартел. Размениха си някакъв предмет, който премина в ръцете на странния агент на Габриел. Предмет, който бе невидим за термичните сензори на дрона. И който Жан-Люк пъхна в десния джоб на сакото си.

— По дяволите! — изруга Яков.

— Не може да съм по-съгласен.

— Мислиш ли, че е минал от другата страна?

— Ще разберем след минута.

— Защо да чакаме?

— Имаш ли по-добра идея?

— Прати съобщение на Михаил и Келър. Кажи им да излязат от шатрата с оръжие в ръка.

— Ами ако хората на Бакар отвърнат на огъня? Въоръжени са с калашници.

— Няма и да успеят да си ги свалят от раменете.

— А Мартел? — попита Габриел. — Ако той просто се окаже на погрешното място в погрешния момент?

— Съжаляваш за един търговец на наркотици ли?

— Нямаше да стигнем дотук без него, Яков.

— Мислиш, че няма да ни предаде, за да отърве кожата? Какво прави той според теб сега? Прати съобщението — настоя Яков. — Да измъкнем нашите хора, преди американците да подпалят пустинята с ракети „Хелфайър“.

Габриел бързо изпрати не едно, а две съобщения — на Дина Сарид и на сателитния телефон на Келър. Дина отговори моментално. Кристофър не си направи труда.

— Моите уважения, но не съм съгласен — възрази Яков.

— Отбелязвам си го.

Габриел погледна изображението от „Хищник“. Четири еднакви джипа тойота препускаха на север през пустинята.

— В коя кола предполагаш, че е?

— Втората — каза Яков. — Определено във втората.

— Моите уважения, но не съм съгласен.

— В коя тогава?

Габриел се взираше в екрана.

— Нямам никаква представа.

* * *

Хотел „Казба“ се намираше в западния край на голямото пясъчно море Ерг Чеби. Дина и Ели Лавон пиеха чай в бара на терасата, когато пристигна съобщението на Габриел. Йоси и Римона бяха край басейна. Пет минути по-късно бяха почистили стаите си и се намираха в пълното с хора хотелско фоайе, където питаха нощния управител за близък клуб с музика и танци. Той им каза името на заведение в Ерфуд, който беше на север. Те обаче тръгнаха на юг. Йоси и Римона бяха в „Джип Чероки“ под наем, а Дина и Ели Лавон — в „Нисан Патфайндър“. В Хамлия завиха от главния път към пустинята и зачакаха небето да пламне.