Даниъл Силва
Къщата на шпионите (27)

26.
Тел Авив — Сен Тропе

Сега оставаха само парите. Парите, необходими за придвижване на операцията на Габриел от подготовка към изпълнение. Двеста или триста милиона за придобиване на лъскава колекция от произведения на изкуството. Дванайсет милиона за разкошна вила на френския Лазурен бряг и към пет милиона за малките екстри на живота: коли, дрехи, бижута, ресторанти, пътувания с частни самолети, пищни партита… Габриел направи сметка наум и добави още двайсет милиона за всеки случай. Операциите — също като живота — бяха несигурни.

— Това са много пари — каза премиерът.

— Половин милиард вече не е това, което беше някога.

— Къде е банката?

— Можем да избираме между няколко, но Националната банка на Панама е най-добрият вариант. Пазаруване от едно гише — обясни Габриел — и малка опасност от ответен удар, особено след скандала с Панамските досиета. Въпреки това ще пуснем няколко фалшиви сигнала, за да покрием следите си.

— На кого смяташ да го припишеш?

— На севернокорейците.

— Защо не на иранците?

— Следващия път.

Набелязаните средства бяха разпределени в осем отделни сметки, всички на името на една и съща куха корпорация. Те бяха част от огромното състояние от откраднати пари, контролирани от управника на Сирия и неговите най-близки приятели и роднини. Малко преди да стане шеф, Габриел бе проследил и след това иззел лъвския пай от това състояние в опит да балансира кръвожадното поведение на управника в сирийската гражданска война. Но бе принуден да върне парите, които бяха повече от осем милиарда долара, в замяна на един-единствен човешки живот. Плати откупа без никакво съжаление — винаги казваше, че това е най-добрата сделка, която някога бе сключвал. Въпреки това беше търсил извинение, каквото и да е извинение, за да има последната дума. Намирането на Саладин бе достатъчно добра причина.

Габриел не бе върнал осемте милиарда на сирийския управник. Той ги бе депозирал, както бе инструктиран, в „Газпромбанк“ в Москва, като така на практика ги постави в ръцете на царя, най-близкия приятел и благодетел на сирийския управник. Царят бе взел половината пари за себе си — такса за услугата, разходи по пренасянето, транспорта и разпореждането. Останалите пари, малко повече от четири милиарда долара, бяха депозирани в поредица от тайни сметки в Швейцария, Люксембург, Лихтенщайн, Дубай, Хонконг и разбира се, в Националната банка на Панама.

Габриел знаеше това, защото с помощта на свръхсекретно звено от компютърни хакери на Службата бе наблюдавал всичките движения на парите. Звеното нямаше официално наименование, защото официално не съществуваше. Тези, които знаеха за работата му, го наричаха просто „Минян“, понеже се състоеше от десет души, само мъже. С няколко натискания на клавишите те можеха да спрат тока на цял град, да заглушат мрежата за контрол на въздушния трафик или да накарат центрофугите на ирански завод за обогатяване на уран да се въртят бясно и извън контрол. Накратко, те бяха способни да обърнат машините срещу техните господари. В частни разговори Узи Навот наричаше „Минян“ десет добри причини някой с всичкия си никога да не използва компютър или мобилен телефон.

„Минян“ работеше в помещение в същата зала, в която екипът на Габриел добавяше последните щрихи на предоперативното планиране. Формалният му лидер бе хлапе на име Илан. Той бе кибереквивалентът на Моцарт. Първи компютърен код — на пет, първата му хакерска атака — на осем, първата му тайна операция срещу иранците — на двайсет и една. Той бе мършав като просяк и блед като човек, който не излизаше на слънце.

— Трябва само да натисна бутона — каза той с дяволита усмивка. — И пуф! Парите изчезват.

— Някакви отпечатъци?

— Само севернокорейски.

— И няма начин да проследят парите от Банката на Панама до HSBC в Париж?

— Никакъв шанс.

— Напомни ми — каза Габриел — да си държа парите под дюшека.

— Дръж си парите под дюшека.

— Това бе метафора, Илан. Всъщност не исках да ми напомняш.

— О, така ли — с равен глас отбеляза момчето.

— Трябва да излизаш от време на време в реалния свят.

— Това е реалният свят.

Габриел се взря в компютърния екран. Илан също се взираше.

— Е? — попита Габриел.

— Какво?

— Какво чакаш?

— Позволение да открадна половин милиард долара.

— Това не е кражба.

— Съмнявам се, че сирийците ще са на същото мнение. Или панамците.

— Натисни бутона, Илан.

— Ще се чувствам по-добре, ако ти го направиш.

— Кой бутон е?

Илан показа Enter. Габриел го натисна веднъж. След това мина през залата и съобщи новината на екипа си. Необходимото финансиране бе получено. Бяха готови за работа.

* * *

Той бе забелязан за пръв път следващата седмица, в сряда, да излиза от „Бонамс“ на Ню Бонд стрийт, а Джулиан Ишърууд го следваше по петите. За късмет — макар че при ретроспекция се виждаше, че изобщо не ставаше въпрос за късмет — Амилия Марч от „АРТнюз“ се оказа точно по това време на тротоара. Имаше да убие няколко минути преди срещата си в два часа с шефа на отдела за следвоенни и съвременни творби. Тя бе специалист по изкуство, не истински журналист, но имаше нюх за истории и око за детайли. „Висок, изтупан, много рус, доста блед, очите му са напълно безцветни. Костюмът и палтото му са идеални, парфюмът му мирише на пари.“ Стори й се странно, че е в компанията на изкопаемо като Джулиан. Приличаше на човек с вкус към модерното, а не към ангелчета, светци и мъченици. Ишърууд го представи набързо, преди да се качи заедно със съучастника си на задната седалка на един ягуар. Дмитрий нещо си. Ама разбира се…

Когато влезе в „Бонамс“, Амилия установи, че Ишърууд и неговият висок блед приятел бяха прекарали няколко часа с Джеръми Краб, маестрото на търговете за стари майстори на аукционната къща. Същата вечер намери Джеръми в „Уилтън“. Говориха като двама шпиони във виенска сладкарница след войната.

— Казва се Антонов. Дмитрий Антонов. Руснак е, предполагам, но за това не стана въпрос в разговора. Той е буквално изтъкан от пари. Занимава се с някакви природни богатства. Като всички — каза провлачено Джеръми. — Джулиан му се е лепнал като пиявица. Очевидно му е едновременно търговец и консултант. Много уютна позиция от финансова гледна точка. Изглежда, че Дмитрий е купил няколко картини от Джулиан и сега двамата пазаруват на едро. Но не ме цитирай за това. Всъщност не ме цитирай за нищо. Всичко е неофициално. Само между нас двамата, скъпа.

Амилия се съгласи да запази информацията в тайна, но Джеръми не беше толкова дискретен. Разказа на всички в бара, включително и на Оливър Димбълби. До края на вечерта всички говореха само за това.

В средата на март те бяха забелязани в „Кристис“ и „Сотбис“. Посетиха и галерията на Оливър на Бъри стрийт, където след едночасови любезни преговори решиха да придобият хълмист пейзаж на холандския художник Якоб ван Ройсдал, две изображения на каналите във Венеция на Франческо Гуарди и едно полагане на Христос в гроба от Дзелоти. Роди Хъчинсън му продаде пет картини, сред които и натюрморт с плодове и гущер на Амброзиус Босхарт II. На следващия ден Амилия Марч публикува малка дописка за млад руснак, който раздвижва лондонския пазар на произведения на изкуството. Джулиан Ишърууд — в качеството си на говорител на младия руснак, отказа да коментира. „Всички покупки на моя клиент са частни и такива ще си останат“, заяви той.

В началото на април Ишърууд и неговият руски приятел прекосиха Атлантическия океан и отидоха в Ню Йорк, където очакваха пристигането им с нетърпение. Обиколиха аукционните къщи и галериите, вечеряха в правилните ресторанти и дори посетиха мюзикъл на Бродуей. В клюкарската колонка на „Поуст“ написаха, че са придобили няколко картини на стари майстори от „Ото Науман Лимитид“ на Източна осемнайсета улица, но Ишърууд отново смотолеви нещо за желанието на клиента му да опази личното си пространство. Ала хората разказваха точно обратното. Тези, които го бяха срещали, оставаха с впечатлението, че е човек, който иска да бъде забелязан. Същото се отнасяше и за красивата млада жена — очевидно съпругата му, но това никога не бе доказано със сигурност, — която го придружаваше в Америка. Тя бе издокарана, тъмна, французойка и много недружелюбна. „Никога не пропуска възможност да се огледа — каза управителят на изискан магазин за бижута на Пето авеню. — Много интересна личност.“

Но кой бе този човек на име Дмитрий Антонов? И което може би беше по-важното — откъде са му парите? Скоро той се превърна в център на множество слухове в стил „Великият Гетсби“ — някои злобни, други добре режисирани. Говореше се, че е убил човек, че е убил много хора и че е придобил богатството си незаконно — и всичко това по случайност беше вярно. Не че тези неща го правеха по-неприемлив за господата, които си изкарваха прехраната с продажба на произведения на изкуството. На тях не им пукаше откъде са парите му, стига чековете да пристигат навреме и да няма проблеми с тях. Нямаше. Той бе обслужван от уважаваната банка HSBC в Париж, но странно, всичките му покупки бяха препращани в трезор в Свободната зона на Женева. „Той е един от онези“, каза жена, работеща в търговския отдел на „Сотбис“. Неин началник кротко й напомни, че „онези“ бяха хората, на които се крепеше бизнесът на места като „Сотбис“.

Трезорът в Свободната зона бе най-близкото до постоянен адрес, с което той разполагаше. В Лондон живееше в Дорчестър, в Париж — в хотел „Крийон“. А когато бизнесът му го отвеждаше в Цюрих, само апартамент „Тераца“ в „Долдер Гранд“ беше достоен за него. Дори Джулиан Ишърууд, който бе вързан за него чрез мобилния си телефон и текстови съобщения, твърдеше, че не знае къде ще бъде клиентът му на следващия ден. Появиха се и слухове — естествено, непотвърдени, че се е сдобил със замък някъде във Франция. „Използва Свободната зона като временно складово съоръжение — прошепна Ишърууд в ухото на Оливър Димбълби. И допълни: — Готви се нещо голямо.“ След това Ишърууд закле Оливър да мълчи и така си гарантира, че до сутринта новината ще е обиколила планетата.

Но къде е този замък във Франция? И отново тръгнаха слухове. Защото в деня, в който мъжът на име Дмитрий Антонов си тръгна от Ню Йорк, в „Нис Матен“ се появи малка дописка за имот със скандална слава край Сен Тропе. Познато като Вила Солей, огромното крайморско имение край залива Кавалер някога било собственост на Иван Харков, руския олигарх и търговец на оръжие, който бе застрелян пред скъп ресторант в Сен Тропе. Почти десетилетие имотът бе в ръцете на френското правителство. Сега, по причини, които така и не бяха изяснени, правителството изведнъж се разбърза да премахне Вила Солей от регистрите си. Очевидно се бе намерил купувач. Въпреки положените огромни усилия, от „Нис Матен“ още не бяха успели да го идентифицират.

Ремонтът на имота започна незабавно. И наистина в деня, в който се появи статията, армия от бояджии, водопроводчици, електротехници, зидари и градинари се спусна във Вила Солей и не мръдна оттам, докато великолепният палат край морето не стана отново годен за обитаване. Бързината им предизвика немалко завист сред съседите, до един изпатили ветерани от провансалските строителни темпове. Даже Жан-Люк Мартел, който живееше в разкошна вила на отсрещната страна на залива, бе впечатлен от скоростта, с която се работеше. Габриел и екипът знаеха това, защото с помощта на могъщата американска Агенция за национална сигурност получиха достъп до всички лични комуникации на Мартел, включително и изпепеляващия имейл, който изпрати на своя строител: чудеше се защо ремонтът на къщата му край басейна закъснява с два месеца от графика. „Довърши я до края на април — написа той — или ще те уволня и ще наема компанията, която ремонтира стария дом на Иван.“

Интериорът на Вила Солей бе завършен със същата непровансалска скорост и бе дело на една от най-видните фирми на Лазурния бряг. Имаше само едно забавяне — на комплект от два дивана, поръчани от дизайнерския магазин на Оливия Уотсън в Сен Тропе. Заради малка техническа грешка — която всъщност бе напълно умишлена — името на собственика на вилата се появи на формуляра. Оливия Уотсън го сподели с Мартел, който, от своя страна, го даде на журналист в „Нис Матен“, писал благоприятно за него в миналото. Габриел и екипът му знаеха това, защото им го бе казала могъщата американска АНС.

Останаха само картините, онези, придобити под безупречния поглед на Джулиан Ишърууд и складирани в трезора в Женевската свободна зона. В средата на май те бяха транспортирани до Прованс с конвой от бронирани ванове, наблюдаван от служители на частна охранителна фирма и няколко агенти от таен отдел на ГДВС, познат като група „Алфа“. Ишърууд наглеждаше окачването с помощта на френската съпруга на собственика. След това отлетяха за Париж, където самият собственик бе отседнал в обичайния си апартамент в „Крийон“. Вечерта хапнаха в процъфтяващия нов ресторант на Мартел на булевард „Сен Жермен“ в компанията на мъж със здрав вид, който говореше френски с отчетлив корсикански акцент. Мартел също беше там заедно с великолепната си английска приятелка. Габриел и екипът му не бяха изненадани от присъствието на обекта на следенето им. Те бяха научили плановете на Мартел няколко дни предварително и бяха резервирали маса за четирима на името на Дмитрий Антонов. Минути след пристигането на компанията се появи бутилка шампанско заедно с написана на ръка бележка. Шампанското бе „Дом Периньон“ от 1998 година, бележката бе от Жан-Люк Мартел. Добре дошли в квартала. Ще се видим в Сен Тропе.

Това бе, общо взето, обещаващо начало.