Даниъл Силва
Къщата на шпионите (31)

30.
Лазурният бряг, Франция

— Какво мислиш, скъпа? С оръжие или без?

Михаил се наслаждаваше на отражението си в голямото огледало в дрешника. Бе облечен в тъмен ленен костюм — прекалено тъмен за случая и за времето, което бе топло дори по стандартите на Лазурния бряг — и снежнобяла официална риза, разкопчана до средата на гърдите. Само обувките, мокасини за хиляда и петстотин евро, които бе обул на босо, бяха напълно подходящи за случая. Златните им токи бяха в тон със златния часовник, който стоеше на китката му като някакъв барометър на погрешно място. Той бе ръчно изработен специално за него от човек в Женева и му излезе доста изгодно, само милион и половина.

— Без оръжие — каза Натали. — Може да изпрати погрешното послание.

Тя стоеше до него и се оглеждаше в същото огледало. Носеше бяла рокля без ръкави и повече бижута, отколкото бе необходимо за обяд в градината. Кожата й бе доста тъмна от прекаленото излагане на слънце. Смяташе, че не подхожда много на цвета на косата й, който бе изсветлен с няколко нюанса, преди да тръгне от Тел Авив.

— Мислиш ли, че може да ни доскучае?

— Кое?

— Този живот.

— Предполагам, че зависи от алтернативите.

Точно тогава мобилният на Натали завибрира.

— Какво има?

— Мартел и Оливия са тръгнали от вилата си.

Михаил погледна смръщено часовника си.

— Трябваше да са тук преди двайсет минути.

— Времето според ЖЛМ — каза Натали.

Мобилният завибрира за втори път.

— Сега пък какво има?

— Казва, че сме хубава двойка.

Натали целуна Михаил по бузата и излезе. Долу на сенчестата тераса трима прислужници от група „Алфа“ подреждаха масата за обяд с необичайна съсредоточеност. В другия край на терасата Кристофър Келър пиеше розе. Натали извади цигара „Марлборо“ от пакета му и се обърна към него на френски:

— Не може ли веднъж поне да се престориш, че си малко нервен?

— Всъщност нямам търпение да се срещна с него. Ето го.

Натали погледна към хоризонта и видя два черни рейндж роувъра да обикалят залива, един за Мартел и Оливия и един за охраната им.

— С охрана на обяд — каза тя с презрението на мадам Софи. — Колко селско. — След това запали цигара и я пуши известно време, без да се закашля.

— Ставаш все по-добра.

— Отвратителен навик.

— По-добър от много други. Всъщност се сещам за няколко, които са далеч по-лоши. — Келър наблюдаваше приближаващите рейндж роувъри. — Наистина трябва да се успокоиш, мадам Софи. Това е парти все пак.

— С Жан-Люк Мартел сме от един и същи район във Франция. Боя се, че ще ме погледне и ще види в мен еврейско момиче от Марсилия.

— Ще види това, което ти искаш да види — каза Келър. — А и щом можеш да убедиш Саладин, че си палестинка, значи, можеш всичко.

Натали потисна кашлицата си и се загледа в прислужниците от група „Алфа“, които довършваха трапезата.

— Защо свещи? — промърмори тя. — Обречени сме.

* * *

През последните часове на подготовката за дългоочакваната среща между Жан-Люк Мартел и мосю Дмитрий Антонов се състоя необичайно разгорещен спор — Габриел и Пол Русо не можеха да се разберат за един на пръв поглед дребен детайл. По-специално — дали внушителната порта на Вила Солей да се отвори при пристигането на Мартел, или да остане затворена, като така му оставят още едно последно символично препятствие за преодоляване. Русо държеше на по-гостоприемен подход — Мартел бе страдал достатъчно, аргументира се той. Но Габриел не беше толкова опрощаващ и след няколко минути караници той надделя и портата остана затворена.

— Ще го накараме да позвъни като всички останали — заяви Габриел. — За Михаил Мартел е на едно ниво с кухненската прислуга. Важно е да се държим с него по този начин.

И така щеше да бъде. В един и двайсет и девет минути шофьорът на Мартел трябваше да натисне бутона на звънеца не веднъж, а два пъти, преди портите на Вила Солей да се отворят с негостоприемно скърцане. Ролан Жирар, в тъмен костюм и с вратовръзка, се пържеше бавно в собствен сос в огрения от слънцето двор със слушалка на ухото. Така че, когато слезе от задната седалка на колата си, Мартел видя първо лицето на агент на група „Алфа“, а не на домакина. Мартел бе облечен в бял костюм като на фигурка от сватбена торта, а неговата запазена марка — гъстата му коса, се развяваше от горещия вятър, който се зараждаше и умираше около танцуващите води на фонтана. Шест камери записаха пристигането му, а предавателят на Ролан Жирар улови напрегнат разговор за мястото на охранителите. Изглежда, Мартел искаше те да го придружат във вилата, ала Жирар отклони тази молба учтиво, но твърдо. Раздразненият гост се извърна и тръгна през двора с пъргавината на хищник, държеше се като бизнесмен с гангстерски корени или като хулиганстваща рокзвезда. Оливия на този етап вече бе в периферията на съзнанието му. Тя го следваше на няколко крачки отзад и като че ли вече бе подготвила извинение за неговото поведение.

Антонови вече стояха под сянката на входния навес, сякаш позираха за снимка — и това наистина бе така. Посрещането бе разделено по полов признак. Мадам Софи приветства Оливия Уотсън, сякаш хладната им среща пред галерията никога не се бе състояла, а Мартел и Дмитрий Антонов си стиснаха ръцете като съперници, готови да се размажат на терена. През насилена усмивка гостът каза, че е чувал много за мосю Антонов и се радва най-накрая да се запознае с него. Направи го на английски, което показваше, че е наясно, че мосю Антонов не говори френски.

— Вилата ви е великолепна. Но съм сигурен, че знаете историята й.

— Казаха ми, че някога е била собственост на член на британското кралско семейство.

— Имах предвид Иван Харков.

— Всъщност това е една от причините, поради които се съгласих да отърва френското правителство от нея.

— Познавали сте мосю Харков?

— Боя се, че с Иван се движехме в много различни кръгове.

— Аз го познавах доста добре — похвали се Мартел, докато вървеше до домакина си през основното помещение на вилата, следвани от мадам Софи и Оливия и наблюдавани от немигащите очи на камерите. — Семейство Харкови са идвали много пъти в моите ресторанти в Сен Тропе и Париж. Начинът, по който умря, бе ужасен.

— Израелците стоят зад това. Поне така се говори.

— Не е само слух — каза гостът.

— Звучиш много уверено.

— Малко неща се случват на Лазурния бряг, за които да не знам.

Излязоха на терасата, където последният член на компанията ги чакаше сред колоните.

— Жан-Люк Мартел, искам да се запознаеш с Никола Карно. Никола е най-близкият ми сътрудник и съветник. Той е от Корсика, но никой не е съвършен.

* * *

Във вилата край Раматюел Габриел наблюдаваше съсредоточено как Жан-Люк Мартел приема протегнатата му ръка. Последваха няколко напрегнати секунди, докато двамата мъже се измерваха с поглед, както правеха само хора, близки по произход, възпитание и цели. Очевидно Мартел видя нещо познато в мъжа със суров вид от остров Корсика. Представи мосю Карно на Оливия, а тя обясни, че вече са се срещали два пъти в галерията. Но Мартел като че ли не я чу — той се любуваше на бутилката розе от Бандол, която се бе запотила в кофата с лед. Одобрението му към виното не бе случайно. То беше много популярно в баровете и ресторантите му. Габриел бе поръчал такова количество, че в него можеше да плава кораб, пълен с хашиш.

По предложение на мадам Софи те се настаниха на диваните и столовете в далечния край на терасата. Тя бе хладна и дистанцирана, просто наблюдател, също като Габриел. Той стоеше пред мониторите с леко килната настрани глава и подпрял брадичката си с ръка. Другата бе притисната към кръста му, който ужасно го болеше. Ели Лавон стоеше до него, а до Лавон бе Пол Русо. Те следяха тревожно как агент на група „Алфа“ в безупречна бяла туника вади празна бутилка розе от кофата с лед и успешно я заменя с пълна. Мадам Софи тихо го инструктира да им донесе мезета. И това той направи без произшествия или поражения. Облекчен, Пол Русо напълни лулата си и издиша облак дим към екраните. Мадам Софи също изглеждаше облекчена. Тя запали цигара „Житан“ и с палеца и безимения си пръст дискретно махна частичка тютюн от върха на езика си.

Разговорът бе учтив, но предпазлив, точно какъвто Габриел искаше. Водеше се на английски заради Дмитрий Антонов, макар от време на време да го оставяха в неведение, след като преминаваха на френски. Той не се обиждаше. Всъщност като че ли се наслаждаваше на мълчанието, защото така си почиваше от настойчивите въпроси на Мартел за бизнеса му. Обясни, че е спечелил много пари от търговия с руски стоки и е успял да осребри вложенията си преди голямата рецесия и срива на цените на петрола. Наскоро бе започнал много начинания на Запад и в Азия. Каза, че някои от тях са се оказали доста доходоносни.

— Очевидно — кимна Мартел, оглеждайки се наоколо.

Мосю Антонов само се усмихна.

— В какво инвестираш?

— Обичайното — отвърна той уклончиво. — Най-вече удовлетворявам страстта си към изкуството.

— С Оливия ще се радваме да видим колекцията ти.

— Може би след обяда.

— Наистина трябва да видиш и нейните картини. Има изключителни творби.

— Непременно.

— Кога? — попита Мартел.

„Утре“ — каза Габриел към екраните и няколко секунди по-късно Дмитрий Антонов заяви:

— Ще се отбия утре, ако е удобно.

След това се преместиха на масата за обяд. Тук Габриел също не бе пестил средства и не бе оставил нищо на случайността. Беше наел прочут готвач от виден парижки ресторант, докарвайки го с частен самолет в Прованс за случая. Мадам Софи бе избрала менюто: глазирани картофи с черен хайвер, тапиока и билки; ленти от жълтопера риба тон с авокадо, пикантни репички и джинджифилова марината; диви миди с карамелизиран карфиол и емулсия от каперси и стафиди; черен морски костур с ядки и семена в сладко-кисел сос. Мартел бе впечатлен и поиска да се запознае с готвача. Мадам Софи запали нова цигара и възрази, че на готвача и неговия персонал не им е позволено да напускат кухнята.

По време на десерта разговорът се насочи към политиката. Изборите в Америка, войната в Сирия, терористичните атаки на ИДИЛ в Европа. При споменаването на исляма Мартел изведнъж се оживи. Франция такава, каквато я познаваха, вече не съществуваше, просъска той. Скоро щеше да бъде поредната територия на Арабския свят. Според Габриел това бе доста убедителна актьорска игра, но Оливия като че ли не смяташе така. Тя бе отегчена и попита мадам Софи дали не може да изпуши една от нейните цигари „Житан“.

— Жан-Люк има много категорично мнение за малцинствата във Франция — сподели тя. — Иска ми се да му напомня, че ако не бяха арабите и африканците, нямаше кой да мие чиниите в ресторантите му или да сменя чаршафите в хотелите му.

Мадам Софи даде да се разбере само с изражението на лицето си, че намира темата за безвкусна. Поиска от прислужниците от група „Алфа“ да донесат кафето. Вече наближаваше пет часът. Всички се съгласиха, че обиколката за разглеждане на картините ще трябва да се отложи за друг път, макар да видяха няколко от тях, докато минаваха бавно през огромните дневни стаи и розовите коридори, наблюдавани от камери.

— Наистина ли смяташ утре да дойдеш в галерията? — попита Оливия, когато спря, за да се полюбува на две картини с пейзажи на венецианските канали от Гуарди.

— Напълно — потвърди Дмитрий Антонов.

— Свободна съм в единайсет.

„Следобед ще е по-добре“ — каза Габриел към екраните и след това Дмитрий обясни, че има няколко важни телефонни разговора предобед и би предпочел да посети галерията следобед.

— Ако е удобно.

— Удобно е.

— Мосю Карно ще направи необходимата организация. Мисля, че той има номера ти.

Семейство Антонови се сбогуваха с гостите си под навеса на пътната врата, който вече не пазеше сянка, а бе огрян от изящна оранжева светлина. Миг по-късно те пак бяха на терасата и гледаха как черните рейндж роувъри препускат към вилата от другата страна на залива Кавалер. Скоро мобилният на мадам Софи избръмча.

— Какво пише? — попита съпругът й.

— Били сме перфектни.

— Забавлявали ли са се?

— Мартел е убеден, че си търговец на оръжие, който се представя за легитимен бизнесмен.

— А Оливия?

— Няма търпение за утре.

Усмихнат, Дмитрий Антонов съблече костюма и слезе в басейна да поплува. Мадам Софи и мосю Карно го гледаха от терасата, докато допиваха останалото розе. Телефонът на Софи потрепери, когато получи ново съобщение.

— Сега пък какво? — попита мосю Карно.

— Очевидно Мартел смята, че приличам на еврейка. — Запали нова цигара и се усмихна. — Саладин каза същото.