Даниъл Силва
Къщата на шпионите (25)

24.
Мейфеър, Лондон

Джулиан Ишърууд беше човек с много недостатъци, но свидливостта не бе сред тях. И в бизнес начинанията си, и в личния си живот винаги беше доста разточителен с портфейла си. Бе купувал картини, когато трябваше да пропусне — говореше се, че личната и професионалната му колекция съперничеше на тази на самата кралица. А и неизменно неговата карта се озоваваше на таблата всяка вечер на бара в „Уилтън“. Не беше изненадващо, че финансите му бяха вечно в отчайващо състояние. Напоследък обаче ситуацията бе станала бедствена.

Нещастният му счетоводител с подходящото име Блънт бе предложил бърза продажба на наличната собственост и рязко намаление на разходите. Ишърууд се бе предал. Повечето от професионалните му наличности бяха с малка или никаква стойност. Беше жив труп, както казваха в бизнеса. Напълно изгорял. Пътник. А що се отнасяше до намаляването на разходите му, е, това просто не подлежеше на обсъждане. Човек трябваше да си живее живота, особено на неговата възраст. Освен това действията му във вечерта на атаката го бяха изпълнили с усещане за оптимизъм. Щом Джулиан Ишърууд можеше да рискува живота си, за да спаси други хора, всичко бе възможно.

Точно тази вяра, че се задават по-добри дни, накара Ишърууд да пусне този следобед Брейди Бозуел, директор на малък, но уважаван музей в американския Среден запад, в галерията си на Мейсънс Ярд. Бозуел имаше заслужената репутация, че само гледа, без да купува. Почти два часа опипва произведенията на изкуството, преди най-накрая да признае, че бюджетът му за покупки бе в по-лошо състояние от банковата сметка на Ишърууд. И че не бе в състояние да купи нови килими за музея, камо ли нова картина, която да окачи на стената. Джулиан се изкушаваше да му каже, че следващия път, когато поиска да разглежда стари майстори в Лондон, трябва да опита в Националната галерия. Но вместо това прие поканата на американеца за вечеря, и то само защото не можеше да понесе още една вечер да слуша как дебелият като бъчва Оливър Димбълби описва последното си сексуално завоевание.

Бозуел предложи „Ален Дюкас“ в Дорчестър и Ишърууд се съгласи, тъй като нямаше готова алтернатива. Вечеряха дорсетски раци и дувърска писия и си поделиха две бутилки шабли от сертифицирано лозе на „Домен Бийо-Симон“. През по-голямата част от вечерта Бозуел се оплакваше от ужасната политика на страната си. Ишърууд слушаше внимателно. Обаче наум се чудеше защо образованите американци смятаха за нужно да хулят държавата си винаги щом стъпеха на кораба-майка.

— Мисля да се махам — заяви възмутено Бозуел. — Всички това си мислят.

— Всички ли?

— Е, не всички. Само хора като мен.

Само отегчителните до смърт. Америка, помисли си Ишърууд, скоро щеше да стане много по-интересно място.

— Къде би отишъл?

— Отговарям на условията за ирландско гражданство.

— Ирландия? Мили боже!

— Или може да си взема малко местенце в Англия, докато нещата се разминат.

— Ние си имаме собствени проблеми. По-добре да си останеш където си.

Идеята, че съвременна Англия може и да не е културен рай, като че ли шокира Брейди Бозуел. Той бе един от онези американци, които добиваха впечатление за живота в Обединеното кралство, гледайки повторения на „Театрални шедьоври“.

— Жалко за терористичните атаки — въздъхна Бозуел.

— Да — кимна отнесено Ишърууд.

— Надявах се да гледам нещо в Уест Енд, докато съм тук, но не съм сигурен дали е безопасно.

— Глупости.

— Коняк?

— Защо не?

Бозуел поръча най-скъпия в менюто и когато сметката дойде, зае любимата поза на Оливър Димбълби, онази на объркан човек, оцелял в природно бедствие.

— С кого ще се срещнеш утре? — попита Ишърууд, докато дискретно слагаше кредитната си карта в малкия кожен ковчег, картата, която се надяваше да не се самоунищожи, когато бъде пъхната в четеца.

— Сутринта с Джеръми Краб и следобед с Роди Хъчинсън. Имам ти доверие, че няма да им кажеш за моя малък финансов проблем. Не искам да си помислят, че не играя по правилата.

— Ще пазя тайната ти като зениците на очите си.

Всъщност излъга. На практика Джулиан възнамеряваше да се обади на Роди веднага щом стане и да го посъветва внезапно да се разболее от малария. Иначе щеше да плати сметката за следващото пиршество на Брейди Бозуел.

Когато излязоха, Ишърууд му благодари за вечерта, която, помисли си, беше най-неприятната след геройството му в „Айви“. След това качи американеца на такси — бе отседнал в някаква дупка на Ръсел Скуеър — и го прати по пътя му. Още едно такси чакаше. Джулиан каза на шофьора адреса на къщата си в Кенсингтън и се настани на задната седалка. Но когато таксито зави по Парк Лейн, той усети мобилния да вибрира до сърцето му. Реши, че това бяха задължителните благодарности от Бозуел, и за миг обмисли да не вдигне. Ала все пак извади телефона си и присви очи срещу екрана. Съобщението беше строго, по-скоро заповед, отколкото молба, и сякаш бе дошло от нищото. Затова можеше да идва само от един човек. Ишърууд се усмихна. Помисли си, че вечерта е на път да стане много по-интересна.

— Промяна в плана — осведоми той шофьора. — Закарайте ме до Мейсънс Ярд.

* * *

Галерията на Ишърууд заемаше три етажа на порутен викториански склад, някога принадлежал на „Фортнъм и Мейсън“. В единия край бяха офисите на малка гръцка транспортна компания, в другия имаше кръчма, която обслужваше красивите момичета от офисите, които караха скутери. Вратата бе направена от закалено стъкло и защитена с ключалки, които бяха последна дума на техниката. Тя се отвори под лекото докосване на Ишърууд.

— Мили боже прошепна той.

Малкото пространство на галерията бе принудило Ишърууд да организира империята си вертикално — склад на приземния етаж, офиси на втория, а на третия — великолепна официална изложбена зала по модела на прочутата галерия на Пол Розенберг в Париж, където Джулиан бе прекарал щастливи часове като дете. Влезе и посегна към ключа на лампата.

— Недей — каза глас от другия край на помещението. — Остави така.

Ишърууд тръгна внимателно напред, заобиколи една тапицирана пейка и се доближи до мъжа, който като че ли разглеждаше голям пейзаж на Клод Лорен. И мъжът, и картината бяха обвити в мрак. Но щом впи в Ишърууд зелените си очи, те грейнаха, сякаш имаха вътрешен източник на топлина.

— Бях започнал да се чудя — каза Габриел — дали вечерята ти някога ще свърши.

— Аз също — отвърна мрачно Джулиан. — Имаш ли нещо против да ми кажеш как си влязъл тук?

— Спомни си, че ние инсталирахме охранителната ти система.

И Ишърууд наистина си спомни. Също така си спомни, че системата бе сериозно надградена след операция, засягаща руски търговец на оръжия на име Иван Харков.

— Поздравления, Джулиан. Приятелите ми от британското разузнаване ми казаха, че си бил истински герой в онази вечер.

— О, това ли. — Ишърууд махна пренебрежително с ръка.

— Не бъди скромен. Напоследък смелостта е доста рядка стока. И като си помислиш, че това нямаше да се случи, ако онази твоя хубава млада приятелка не ти бе вързала тенекия.

— Фиона ли? Откъде, за бога, знаеш за нея?

— Британците ми дадоха копие от съобщението, което ти е пратила, докато си седял в ресторанта.

— Нищо свято ли не остана?

— Също така ми показаха няколко минути от запис на охранителна камера — допълни Габриел. — Гордея се с теб, Джулиан. Спасил си много хора през онази вечер.

— Мога само да си представя как съм изглеждал. Застаряващ Дон Кихот, който се цели във вятърни мелници.

Над тях дъждът трополеше по стъкления прозорец на тавана.

— Е, какво те води в града? — попита Ишърууд. — По работа или за удоволствие?

— Не съм по удоволствията, Джулиан. Поне не вече.

— Значи, сме двама.

— Толкова ли е зле работата?

— В най-добрия случай съм в сух период.

— Колко сух?

— Сахара — прошепна Ишърууд.

— Може би ще успея да ти докарам малко дъжд.

— Надявам се да не е нещо прекалено опасно. Не съм сигурен, че мога да понеса още вълнения.

— Не, Джулиан, изобщо не става въпрос за опасности. Просто имам нужда да консултираш мой приятел, който иска да си направи колекция.

— Израелец ли е?

— Всъщност руснак.

— О, боже. Как си печели парите?

— По начини, за които не иска да говори.

— Разбирам — кимна Ишърууд. — Предполагам, че това има нещо общо с всички тези бомби, които избухнаха напоследък.

— Би могло.

— И ако се съглася да стана консултант на този твой приятел?

— Ще бъдат приложени стандартните правила при такива отношения.

— Под това имаш предвид, че ще му начисля комисиона за всяка картина, която му помогна да придобие.

— Всъщност — каза Габриел — може да го източиш колкото си поискаш. Той няма да обръща внимание.

— Твоят човек харесва ли стари майстори?

— Обожава ги. Но оценява и съвременните творби.

— Няма да го обвинявам за това. Колко е готов да похарчи?

— Двеста — каза Габриел. — Може би триста.

Ишърууд се намръщи.

— Няма да стигне далеч с тази сума.

— Милиона, Джулиан. Двеста милиона.

— Не говориш сериозно.

Ала изражението на Габриел показваше, че е сериозен.

— Ще пристигне в Лондон след няколко дни. Разведи го по аукционните къщи и галериите. Купувай внимателно, но бързо. И вдигни малко шум, Джулиан. Искам хората да забележат.

— Това не може да се направи с чар и красота — каза Ишърууд. — Ще ми трябват пари.

— Не се тревожи, Джулиан. Чекът е в пощата.

— Двеста милиона ли? — зяпна Ишърууд.

— Може би триста.

— Триста определено е по-добре от двеста.

Габриел сви рамене.

— Значи, триста.