Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (93)

Четвъртък, 28 февруари 2008 г.

Днес имах нов пристъп на паника.

Не беше толкова силен, колкото досегашните. Впрочем едва ли някога ще имам толкова ужасен пристъп като онзи по Коледа, когато за пръв път говорих със Сам Холандс. Ала ето, тъкмо започнах да мисля, че лекарствата действат и вече се оправям, и нещо наруши баланса.

Останах в автобуса чак до Парк Гроув, тоест зад ъгъла на сградата, в която живеех. Минах по обичайния маршрут през алеята отзад и погледнах прозорците си, за да се уверя, че завесите висят както ги оставих. Погледнах и към портата; беше откачена от една от пантите. Нищо чудно защо дребно животинче минава лесно оттам. Портата нямаше вид някой да я е отварял. Ако някой се е качвал на балкона ми, трябваше да е прескочил оградата, а тя е висока и трудна за преодоляване.

Замислих се отново за госпожа Макензи и как спомена за нещо отвън. Да не би пък да искаше да каже, че нещо отвън я е стреснало и затова е паднала?

Добре огледах приземния етаж с френските му прозорци. Сториха ми се наред. Апартаментът долу беше тъмен, както го оставихме.

Стюарт вече се бе прибрал и приготвяше вечеря горе. Щях да се преоблека и да си взема чисти дрехи за следващия ден.

Тази вечер възприех проверката като неприятно задължение. Стюарт беше горе и всяка минута, прекарана да оглеждам вратите и прозорците, беше пропиляна.

Стигнах до спалнята и проверката се обърка. Отне ми минута да забележа какво не е наред.

Завесите бяха дръпнати.

Първоначално шокът ми подейства като кофа ледена вода, изсипана върху главата ми. Усетих как сърцето ми заби учестено в гърдите. Отначало изцяло загубих способността да дишам, а после започнах да се задъхвам. С огромни усилия на волята си наложих да вдишвам въздух бавно и дълбоко.

След малко успях да го правя по-лесно. Главата ми постепенно се избистри: Тук не е влизал никой. Просто последния път, когато си била тук, си забравила завесите дръпнати. Дишай, дишай дълбоко.

Когато се събудих сутринта, утрото беше настъпило. Бях дръпнала завесите в спалнята на Стюарт и светлината нахлу. Кога за последен път бях в моя апартамент? В понеделник вечерта ли? После се качих горе, за да приготвя вечеря, преди той да се върне от работа.

Явно бях оставила завесите дръпнати. Никой не беше влизал. Това бе единственото възможно обяснение.

Вероятно щях да приема това за факт, ако всички други завеси в апартамента ми не бяха спуснати.

Възможно ли е да не съм влизала в спалнята в понеделник вечерта? В понеделник направих ли проверката както трябва, или от бързане съм пропуснала спалнята и съм оставила завесите дръпнати? Мъчех се да си припомня какво съм правила в понеделник, но спомените се преплитаха с онези от сряда и от предишния понеделник.

Продължих с дишането, докато си възвърнах способността да мърдам. Пристъпих към прозореца и погледнах към градината, за да видя дали всичко си е на мястото. Тук-там се забелязваха цъфнали нарциси; тревата беше избуяла. Никакви признаци не подсказваха, че нещо се е променило. Нямаше от какво да се безпокоя.

Проверих прозореца и опипах касата. Всичко беше наред. Спуснах завесите и се преоблякох. През цялото време си повтарях каква глупачка съм. Джинсите ми бяха на леглото точно както ги оставих. Обух ги и намерих чиста тениска. От гардероба извадих блуза за следващия ден, дълга пола и тъмносините обувки, които й подхождат. Сгънах ги прилежно на купчинка и поставих обувките отгоре.

Сложих дрехите в сак и го занесох до входната врата. Започнах отново да проверявам апартамента. Този път направих всичко както трябва. Спуснах всички завеси, с изключение на онези в трапезарията, която се вижда от задната алея. Тях ги оставих леко дръпнати.

Чувствах се добре, когато тръгнах нагоре по стълбището към апартамента на Стюарт. Чувствах се добре и по време на вечерята, когато му разказах как съм се изплашила, защото съм забравила, че съм оставила завесите в спалнята дръпнати. Засмяхме се и ми беше добре. Всичко беше добре, докато не се сгушихме на дивана във всекидневната на Стюарт, за да гледаме комедия, която ни разсмя до сълзи.

Бях добре до момента, докато не бръкнах в джоба на джинсите, за да извадя хартиена кърпичка, а вместо това попаднах на копче. Малко копче, облечено в червен сатен.

След това вече никак не бях добре.