Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (68)

Петък, 27 февруари 2004 г.

Отведе ме право вкъщи, което беше хем добре, хем лошо. Вече не бях наясно какво искам.

През цялото време в таксито не си проговорихме, въпреки че той ме държеше за ръка; нежно, но здраво. Не откъсвах очи от прозореца и гледах, без да виждам нищо отвън. Пред очите ми само играеха капките дъжд, които се стичаха по стъклото.

Взе ключовете ми, отвори входната врата и ме пусна да вляза първа. Не седнах; нито пък той. Зърнах лицето му и то ми се стори толкова разстроено, че не намерих сили да го погледна отново.

— Мисля, че трябва малко да успокоим топката — обявих аз.

Щом думите излязоха от устата ми, изпитах огромно облекчение.

— Какво?!

— Казах, че…

— Чух какво каза, но не го вярвам. Защо реши така?

— Имам чувството… Просто ми е нужна известна дистанция. Искам да излизам по-често с приятелите си, искам да имам време за себе си, да помисля…

Седнах на ръба на дивана и стиснах плътно колене. Усещах как напрежението във въздуха се увеличава.

— Разполагаш с предостатъчно време, когато съм на работа.

— Така е — отвърнах аз. — И това ми харесва. Не ми е приятно да се прибирам и да откривам, че си бил тук в мое отсъствие. Искам да ми върнеш резервния ключ.

— Нямаш ли ми доверие?

— Просто се нуждая от лично пространство. Обичам да знам къде са ми нещата.

— Това пък, по дяволите, какво общо има с каквото и да било?!

— Влизаш тук, когато ме няма, оставяш бележки, поставяш снимки под завивката на леглото.

— Надявах се да ти хареса. Не помниш ли какво стана, след като направих онази снимка? Аз помня. През цялото време случилото се не ми излизаше от ума.

— Доколкото помня, каза, че си я изтрил. Очевидно не си.

Не отговори. Затова аз продължих:

— Изплашена съм, Лий. Особено след обира. Не ми е приятно да идваш тук в мое отсъствие. Имам чувството, че къщата вече не е моя.

Последва пауза. Виждах го с периферното си зрение. Стоеше вляво от мен, до вратата. По лицето му не трепна дори мускул; не си беше свалил и палтото; стоеше като сянка, черен призрак, някакъв кошмар.

— Искаш отново да се чукаш с всекиго по всяко време ли? — попита той с леден глас. — Към това ли желаеш да се върнеш?

— Не — отвърнах аз. — Просто се нуждая от известно пространство, това е всичко. Искам да се виждам с приятелите си. Искам да помисля, да съм сигурна, че всичко е наред.

Тогава той пристъпи напред внезапно и явно съм трепнала, защото когато го погледнах отново, бе застинал на място със спокойно и безизразно лице, но очите му бяха бесни. Без думичка повече, отстъпи назад и излезе. Чух входната врата да се отваря, а после да се затваря с тихо щракване.

Беше си тръгнал.

Известно време останах неподвижна и чаках нещо да се случи. Представа нямах какво очаквам. Вероятно смятах, че ще се върне. Може би наистина щеше да се върне и да ме удари, да ме замери с нещо или да ми се разкрещи.

Най-накрая се надигнах, качих се горе и съблякох глупавата черна рокля с глупавите й блестящи изкуствени диаманти. Реших никога повече да не я облека. Щях да я дам за първата благотворителност, за която ми звъннат на вратата, независимо колко бях платила за нея. Щях да дам и червената. Исках да се отърва и от двете рокли.

Едва часове по-късно, докато лежах будна и се питах какво беше станало току-що и как се бе стигнало дотук, си дадох сметка, че той не ми върна резервния ключ.