Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (90)

Вторник, 25 май 2004 г.

Вчера Джонатан ми звънна по мобилния. За щастие по това време в офиса нямаше никого. Проведох нещо като интервю, но веднага разбрах, че е формалност. Опитах се да си представя как изглежда човекът от другата страна на линията, но не успях да свържа гласа с някакъв образ. Притеснявах се, но се стараех да не си проличи в тона ми. Леко преувеличих управленските си способности и това даде резултат: нае ме на тримесечен временен договор като начало. Ако ми хареса и той остане доволен от работата ми, каза, че ще го продължи. Резервира ми места за полетите и по имейла ми изпрати разписанията. Билетите щях да получа на летището.

Към края на деня видях шефката си и й връчих заявлението си. Понеже имах неизползвана отпуска, ми оставаше да работя само още две седмици. Тя не се зарадва. Извиних се, че й оставям толкова кратко време да си намери нов служител, но сърцето ми ликуваше.

Затова днес си позволих едно от редките си излизания сред хора. Искаше ми се да отида до пощата, за да купя веднага американски долари, но не тръгнах право натам. Опасявах се Лий да не ме дебне. Каза, че е на работа, което не беше пречка да ме следи. Беше постъпвал така и преди; толкова често го бе правил, че виждах лицето му, където и да се намирам. Вероятно през по-голяма част от времето си въобразявах, ала невинаги.

Разходих се из „Бутс“ и проявих интерес към тестовете за бременност. Ако ме наблюдава, това ще го впечатли, помислих си. После отидох на щанда с козметика.

Имах резервация за полета за четири следобед в петък, 11 юни. Последният ми работен ден във Великобритания щеше да е в четвъртък, предишния ден. Реших да си купя куфар и да го оставя в службата. От вкъщи щях да си взема най-необходимото и тайно да го пренеса едно по едно. Възнамерявах да скрия куфара в килера в службата. За щастие единствена аз влизах там от време на време. Не беше най-добрият вариант; не бях опаковала багажа си, но се налагаше да се примиря. Щях да взема съвсем малко дрехи и да купя каквото ми е необходимо в Ню Йорк.

Планирах да оставя повечето си вещи в къщата в Ланкастър. Не биваше да рискувам да изнеса много неща. Нюйоркската ми заплата позволяваше засега да продължа да плащам наема за жилището в Ланкастър. Може би след няколко месеца щях да се върна, да връча ключа на хазяйката и да си прибера останалите вещи. Нуждаех се само от няколко месеца, та той да ме забрави и да си продължи пътя.

Случайно вдигнах поглед от витрината и го видях: стоеше в другия край на магазина, до входа. Беше в костюм. Може да е бил на среща с управата. Най-умното беше да се престоря, че не съм го видяла, макар страшно много да ми се искаше да му махна. Присъствието му обаче сложи край на плановете ми да отскоча до пощата. Щях да направя нов опит на следващия ден. Щях да кажа, че трябва да взема колет за приятелка или нещо подобно.