Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (55)

Понеделник, 24 декември 2007 г.

Съвземах се бавно. Лицето ми беше забито в пода, а миризмата на повърнато нахлуваше в ноздрите ми.

Почти веднага усетих как паниката отново ме завладява. Стюарт се опита да ме накара да дишам бавно. Държеше ме, милваше ме по лицето, говореше ми спокойно, но в началото не даде резултат; аз буквално не го чувах. Повърнах отново. За щастие съумявах да дишам и благодарение на това не припаднах повторно, но в някакво отношение ми се струваше, че това би било по-милостиво.

Накрая го чух:

— Върни се при мен. Дишай заедно с мен. Хайде, Кати. Не искам да се налага да викам помощ. Дишай едновременно с мен. Можеш да се справиш. Хайде.

Мина доста време, преди да се успокоя и да започна да го чувам и да разбирам какво ми говори. Даде ми чисти дрехи: негово долнище на анцуг и тениска, защото не искаше да ме остави сама в апартамента, а аз не бях готова да сляза долу. От слабост едва се държах на краката си. Той ми помогна да стигна до банята, остави ме да се съблека и да вляза в приготвената вече вана. Застана пред полуотворената врата и не спря да ми говори, докато аз треперех и се стараех да не се гледам и да не мисля за белезите по тялото си.

Имах чувството, че той отново е в главата ми. Или още не е, но изчаква. Неговият образ, срещу който се съпротивлявах, още беше тук. Бе изгубил част от натрапчивостта си, но сега…

Взех флакона с душгел за тяло на Стюарт, но ръката ми трепереше прекалено силно и той потече по китката ми във водата във ваната. Все пак успях да насапунисам ръцете си и да отстраня миризмата на повърнато от косата и тялото си. Ароматът на тела, странно познат, ми помогна да се почувствам малко по-добре. Наплисках си лицето с вода и си изплакнах устата.

— Мисля си за първия път, когато те видях — говореше Стюарт. Чувах гласа му, все едно е до мен, а той всъщност беше пред открехнатата врата. Седеше на пода в антрето, защото виждах протегнатите му крака. — Брокерът направо нахлу в сградата, а ти сигурно си проверявала вратата. Доста мръснишки го изгледа.

— Не помня… Наистина ли?

Зъбите ми тракаха, гърлото ме болеше. Нима бях крещяла? Чувствах се точно така.

— Да.

— Вратата беше отключена. Резето не беше пуснато.

Той се засмя.

— Горката ти. Как си се справяла, когато са оставяли вратата отворена? Боже. — Тонът му се промени. — И мен ме гледаше ужасена, защото прекосих прага точно когато проверяваше вратата. Помислих си, че не съм виждал по-красива разрошена разгневена жена.

Дръпнах запушалката на ваната с безчувствени пръсти. Заслушах се как водата изтича. Често бях чувала това бълбукане от леглото си долу и се питах защо ли се къпе в три сутринта.

— Не съм красива — възразих тихо, все още загледана в белезите по дясната си ръка и по-дълбоките в горната част на бедрата. Най-жестоките бяха още червени и ме сърбяха.

— Съжалявам, но остави аз да определя. Приключи ли?

Надигнах се колебливо и се загърнах с кърпата. Все още беше влажна от душа, който той си бе взел сутринта. Чувствах се напълно изцедена, лишена от всякаква енергия. Седнах на ръба на ваната и зачаках кожата ми да изсъхне от само себе си. Нямах никакво желание да докосвам тялото си.

— Нали не възразяваш да отида да сложа чайника да ври? — попита той. Гласът му ме накара да подскоча. — И си подай дрехите. Ще ги пусна в пералнята.

— Добре — съгласих се аз с едва доловим шепот.

Бях на път съвсем да си загубя гласа. Спомних си за времето, когато се беше случило. На следващия ден полицията се опитваше да ме разпитва, но аз не можех да говоря. Бях пищяла в продължение на три дни. Наложи се да минат няколко дни, та гласът ми да се възвърне и да бъда в състояние да отговарям. Дотогава, естествено, той им бе наприказвал какво ли не.

Облякох тениската и долнището на анцуга. Чувствах ги странни: бяха ми прекалено широки и се налагаше да придържам анцуга. Имах усещането, че съм полугола, защото ръцете ми не бяха покрити. Белезите бяха зловещи; не исках Стюарт да ги види. На вратата на банята висеше тъмносиня хавлия. Облякох я. Обгърна ме почти два пъти и стигаше до пода. Щеше да свърши работа.

Заварих го в кухнята. Пералнята се въртеше с моите дрехи. Долавяше се лека миризма на дезинфектант. Той постави чаша чай на кухненската маса и аз се настаних пред нея; босите ми крака опряха в плочките на пода. Никога не си бях събувала чорапите в неговия апартамент, да не говорим за другите дрехи.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

— Не съм в състояние — прошепнах аз.

— Ще ми кажеш ли какво ти съобщиха по телефона?

Замислих се над думите си, преди да ги изрека.

— Щели да го освободят на двайсет и осми.

— Мъжът, който те е нападнал ли?

— Да.

— Добре — кимна той. — Чудесно се справи.

Похвали ме сякаш съм ученичка, решила сложно математическо уравнение.

— Щял да остане в Ланкастър. Според нея нямало да дойде насам.

— Знае ли къде живееш?

— Не мисля. Местих се. Три пъти се местих. От онова време, освен полицията ме познава само един човек — Уенди.

— Дали Уенди е в опасност?

Помислих върху думите му известно време и поклатих глава.

— Едва ли знае, че сме станали приятелки. За пръв път говорих с нея, когато ме откри. После него го арестуваха. Тя обаче даде показания по време на процеса…

Отпих от чая. Опари ми гърлото, но ми подейства като вълшебство. Почти моментално усетих как се успокоявам.

— Всичко ще бъде наред — увери ме той нежно. — Сега си в безопасност. Той никога повече няма да те нарани.

Опитах се да се усмихна. Исках да му вярвам, да му имам доверие. Не — имах му доверие! В края на краищата седях в неговата кухня с неговите дрехи и неговата хавлия. Въпреки това промълвих:

— Не можеш да ми го гарантираш.

Той се замисли.

— Така е, не мога, но вече не си сама в цялата история. Можеш да направиш избор: или се отърсваш от сянката на този злодей и без да спираш, се възстановяваш и с всеки изминал ден ставаш по-силна, докато спреш да се страхуваш, или го оставяш да продължи да те наранява. В състояние си да направиш избора.

Думите му ме накараха да се усмихна неволно.

— Тук ли ще останеш тази нощ? — попита той.

Замислих се над възможностите пред себе си: исках да се прибера и да започна с проверката на апартамента, но същевременно се страхувах; страхувах се да се прибера вкъщи; страхувах се да съм където и да било без Стюарт.

— Да — отвърнах.

— Аз ще спя на дивана.

— Не, недей. Редно е да си в леглото си — посочих рамото му.

— Миналия път, когато спа на дивана ми, се срина — напомни ми той.

— Има по-малка вероятност да се срина на дивана ти, отколкото ако се събудя в леглото ти.

— Щом така смяташ — добре. Гладна ли си?

Не бях, но още преди часове той беше пъхнал във фурната една тавичка. Яденето още беше топло. Започнахме да се храним, поставили чинии в скута; топяхме залъци в гъстия сос, а лютото месо пареше гърлото ми, но беше вкусно. Беше донесъл и бутилката вино, която така и не отворих. Сега я изпихме.

— Сигурно не е добра идея — отбеляза Стюарт, довършвайки първата чаша вино.

— Кое?

— Алкохолът. Ти изкара тежка вечер, а утре аз трябва да съм свеж, за да сготвя коледния обяд.

— Но е приятно.

Погледна ме и се усмихна. Стори ми се смъртно уморен, а очите му бяха потъмнели.

— Днес на работа си мислех как ще се прибера и тази вечер ще се напия — сподели той.

— Защо?

— Миналата Коледа беше кофти, ако трябва да съм честен. Мъча се да я забравя. Решението не е да се разстройвам, разбира се, но се надявах да помогне.

— Какво стана миналата Коледа?

Отново си напълни чашата и наля в моята, макар да бях отпила съвсем малко.

— Тогава нещата с Хана тръгнаха към провал.

— С годеницата ти ли?

Кимна и продължи:

— Приготвих коледното угощение. Бяхме четирима: аз и Хана, брат й Саймън и приятелката му Роузи. Саймън беше най-добрият ми приятел в университета. Чрез него се запознах с Хана. Точно приключвахме на масата и мобилния на Хана звънна. Тя беше на повикване. Каза, че било спешен случай и трябва да отиде в болницата. Саймън я смъмри, но Хана му се сопна да я остави на мира, грабна си палтото и изчезна. Той се ядоса страшно много, но аз не разбрах защо. Постоянно му повтарях да не се разстройва. Получи се доста неловко. След малко двамата с Роузи си тръгнаха. Останах сам. Докато я чаках, бях заспал на дивана. Хана се върна към три след полунощ. — Погледна ме. Неволно свъси вежди. — Много кофти Коледа, наистина. Оказа се, че обещала да прекара празника с мъжа, с когото се срещала. Саймън знаел за връзката й. Смятал да ми каже истината. Затова Роузи го накарала да си тръгнат. Не искала да ми провали Коледата.

— Ти кога разбра?

— Едва през юли. — Облегна се на дивана и си допи виното. — Не ми се говори за това — отсече той решително.

Изми чиниите, докато гледах късните новини. После донесе завивката от спалнята и ме загърна. Беше огромна.

— Имам спален чувал в гардероба — каза той. — Ти вземи това.

— Благодаря.

Улових погледа му и усетих как сърцето ми трепна. Ако се беше опитал отново да ме целуне, не знам как щях да реагирам. Ала той само се усмихна и се прибра в спалнята. Чух го да се движи напред-назад, да гаси лампите. Загаси в кухнята, но остави в антрето да свети. Сгуших се на дивана под топлата мека завивка, която леко ухаеше на прах за пране и неговия одеколон за след бръснене. Сигурна, че няма да заспя, лежах и мислех как няма да заспя и накрая съм заспала.