Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (27)

Понеделник, 3 декември 2007 г.

Съзнавах, че разполагам само с трийсет минути, за да извърша проверката, следователно не биваше да я претупвам, а да я направя както трябва още първия път. Нямах право на никакви грешки — всичко по шест пъти, за да спазя схемата.

Справих се.

Качих се горе половин час след като му изпратих съобщението; дори нямах време да си сваля палтото.

Когато ми отвори вратата и ме видя, той свъси вежди.

— Добре ли си?

— Да — уверих го аз и го последвах в осветения апартамент.

— Изглеждаш ми малко бледа.

— Припаднах в библиотеката.

Вече стояхме в кухнята. Беше взел палтото ми и го окачи над своето кафяво сако на закачалката на гърба на вратата. Днес изглеждаше по-официално облечен; вероятно не бе разполагал с време да смени работните си дрехи; носеше тъмносиви елегантни панталони и синя риза с ръкави, навити до лактите.

— Припаднала си? Как така?

Издърпа един от кухненските столове, за да седна.

— Не знам — свих рамене аз. — Или днес не съм яла достатъчно, или просто съм уморена.

— Значи оставаш за вечеря — отсече той.

— Не… Не намеквах нещо подобно или…

— Оставаш за вечеря — повтори той.

Вареше супа, която ухаеше на домашна. Междувременно направи чай. Предпочитах аз да го приготвя, за да съм сигурна, че ще стане какъвто искам. Той вадеше чаши, наливаше мляко и бъбреше колко тежка седмица имал. И нещо за магазин за подправки на четири преки от нас, там продавали чудеса, каквито никога не бил виждал.

Взех чашата с чай; както и миналия път — въобще не беше лош, направо ставаше за пиене.

Извади няколко хлебчета от хартиен плик и ги пъхна във фурната да се затоплят. Наблюдавах го как се движи из кухнята и се чувствах сънена. Не убягна от вниманието ми, че нито веднъж не спомена ОКР.

— Пак благодаря за всички материали, които ми остави. Интересни са.

Той спря да работи и ме погледна. За момент ми се стори, че от плещите му се смъкна тежко бреме.

— Радвам се да го чуя. Помисли ли дали да не потърсиш помощ?

— Да, мислих по въпроса, но ми е трудно, както знаеш.

Постави на масата кутия слънчогледов маргарин, чинии, ножове и лъжици.

— Знам.

— Не правя всичко това за забавление. Проверките, имам предвид. Помагат ми да се чувствам в безопасност. Ако не проверя, как ще знам, че съм в безопасност?

— Не е ли по-добре да проверяваш само по веднъж и пак да си сигурна, че си в безопасност?

— Разбира се.

— Нали си наясно: няма логично обяснение защо трябва да правиш проверките многократно. Извършваш действията заради начина, по който се чувстваш, а не защото нещо се е променило физически и е направило обстановката опасна.

— Съмнявам се доколко терапията би ме избавила от това.

— Но си заслужава да опиташ, нали? Кажи?

Донесе две димящи купи със супа и ги постави на масата. После и хлебчетата, които прехвърляше от ръка в ръка, защото ги извади от горещата фурна.

Седна срещу мен и ме погледна право в очите.

— Благодаря за супата. Много си мил — смотолевих аз.

— Най-банална пилешка супа, но — моля.

Не откъсваше очи от моите; гледаше ме очаквателно, сякаш смяташе, че ще кажа или ще направя нещо и по някакъв начин то ще представлява стъпка напред. Запитах се дали така се държи и в службата си: вторачва ли се в пациентите си, докато те нарушат мълчанието? Аз обаче не изпитвах потребност да казвам каквото и да било. Желаех едно: да гледам; да имам причина да гледам и да не преставам да гледам.

Накрая той се предаде пръв. С пламнали бузи сведе поглед към супата. Приех го като своя лична дребна победа. Много ме биваше да се вторачвам в някого и да не отмествам поглед; научих този малък трик в болницата.

Супата беше вкусна, направо невероятна. Сгряваше ме и колкото повече ядях, толкова по-ясно си давах сметка колко гладна съм била.

— Кога хапна за последен път? — попита той, докато обирах последните капки от дъното на купичката с парченце хляб.

— Не помня, но едва ли е било толкова отдавна.

— Искаш ли още?

— Не, нахраних се. Благодаря.

— Да дойда ли с теб?

Смяната на темата ме завари неподготвена.

— Да дойдеш с мен ли? Къде?

— При личния ти лекар. Няма да вляза в кабинета, разбира се, но бих те съпроводил дотам. Няма ли да ти помогне? Нещо като морална подкрепа.

— Не, благодаря — отсякох аз, но избягвах да срещна очите му.

— За мен не е проблем. Ще си осигуря свободно време.

— Аз дори нямам джипи, Стюарт. Когато се преместих тук, не си дадох труда да се запиша при някого. — Изправих се рязко и краката на стола застъргаха по покрития с плочки под. — Благодаря за супата. Трябва да вървя. Знаеш каква съм: имам да върша важни неща.

Грабнах си палтото от закачалката, прекосих коридора и се спуснах по стълбите до входната врата. Слизайки надолу, ме обземаше чувството, че стените се стесняват и ще ме заклещят.

— Секунда, Кати. Спри.

Очаквах да продължи темата: лекари, терапия, евентуално подобрение и всякакви подобни глупости, но той ми подаде тежка торбичка.

— Какво е това?

— Още супа. Две порции. От фризера. Храни се, чуваш ли?

— Благодаря.

Буквално влетях в апартамента си. Останах за момент облегната върху вътрешната страна на вратата и дишах учестено. Торбата в ръката ми тежеше. Отнесох я в кухнята и поставих двете буци замразена супа във фризера. Хладилникът ми беше доста празен, забелязах. Стюарт имаше право: наистина е редно да започна да обръщам повече внимание на храненето. Нали не искам отново да припадна? Ами ако ми се случи в службата?

Проверих апартамента, но го направих някак вяло. Постоянно мислех за Стюарт. Беше страшно невъзпитано да го зарежа така. Но не можех да направя нищо; не зависеше от мен. Просто не понасям да ме насилват.

Вече нямам доверие на лекарите; не и след случилото се в болницата. Ако започна да им се поддавам, ако потърся помощ, рискувам всичко да се повтори, и то точно когато започвам да постигам известен напредък, когато имам работа, квартира и някакво подобие на живот. Стюарт ме вижда каквато съм сега: човек, който заради прекомерно многото време, посветено да проверява бравите на входната врата, забравя да се храни, припада в библиотеки и не търпи никаква конфронтация или съвети.

Той не ме вижда каквато бях тогава; няма представа какъв напредък съм постигнала.