Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (54)

Сряда, 7 януари 2004 г.

През целия път към вкъщи Лий почти не ми проговори.

Спря за момент и взе плик с пържени картофки от ресторанта на Проспект Стрийт. Стояха неотворени върху масата в трапезарията и от аромата им устата ми се пълнеше със слюнка, независимо че изцяло бях изгубила апетит. Седяхме на дивана, на тъмно. Настани се там и ме придърпа в скута си. Скована и вдървена като нацупено дете, вече дори не помнех точно за какво се сърдя.

— Трябва да поговорим за това — промълви той нежно.

Беше ме обгърнал с ръце и заровил лице в шията ми.

— Трябваше да го направим доста отдавна.

— Права си. Съжалявам. И се извинявам за цялата гадна история тази вечер.

— Кой е той? Мъжът с раничката?

— Една от мишените ни. Следя го от седмици. Представа нямах, че използва кръчмата като място за срещи, иначе не би ми хрумнало да те заведа там.

— Значи си полицейски офицер?

Той кимна.

— А защо не ми каза досега?

Последва пауза. Въпреки яда си започвах да омеквам. Той си играеше с ръката ми, преплиташе пръсти с моите, вдигаше я до устните си, за да целуне връхчетата на пръстите.

— Не очаквах това да се случи — повтори. — Не постъпвам така. Не се обвързвам с жени. С никоя не съм бил достатъчно дълго, за да се налага да й обяснявам каквото и да било. Никак не ми е лесно да говоря за работата си, да знаеш. През по-голямата част от времето действам под прикритие. Много по-лесно се справям, ако съм сам.

— Изглежда ми опасно — отбелязах аз.

— Вероятно ти се е сторило по-ужасно, отколкото е. Аз съм свикнал.

— Това ли прави и първата вечер, преди да се появиш тук, целият в кръв? Мислех, че си се сбил.

— Да, тогава не всичко мина по ноти. Но такива неща не се случват често. През по-голямата част от времето седя в кола и чакам нещо да стане или съм на инструктаж в задушна стая без прозорци, или отговарям на триста, че и повече имейли. — Размърда се и пъхна ръка зад гърба си. — Седя на нещо твърдо. Какво е?

Беше органайзерът ми. Хвърлих го на дивана заедно с чантата си, когато влязохме.

Освободих се от прегръдката му и се надигнах.

— Ще донеса пържените картофки. Искаш ли нещо към тях? Някакво питие?

— Не — чух го да отказва.

Сложих чайника да ври. Ако се нуждаех от нещо в момента, то определено беше чаша чай.

— Може ли да погледна? — попита той отдалеч.

След няколко минути донесох чашите с чай, а той беше запалил лампите. Тефтерът ми с ангажиментите беше в скута му и той прелистваше страниците.

— Какво правиш?

— Любопитен съм. Кои са всички тези хора?

На гърба на органайзера ми имаше прозрачен плик с множество визитки.

— Хора, които съм срещала по конференции и така нататък. Не е редно да ровичкаш там.

— Защо не? — попита той, но затвори тефтера и ми го подаде.

— Ръководя „Човешки ресурси“, Лий. Там има данни за персонала, служебни задължения и други такива. Затова.

Той се ухили.

— Добре. Картофките още ли са топли? Умирам от глад.