Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (67)

Събота, 12 януари 2008 г.

Със Стюарт вървяхме към метрото. Беше съвсем рано — още не се бе развиделило, а понеже беше събота, улиците бяха пусти. Двамата бяхме станали преди час и вече бяхме излезли от къщата.

— Мислех, че не ми говориш — обадих се аз най-накрая, стараейки се да не изоставам от него.

Зъбите ми тракаха.

— Какво? — изненада се той. — Откъде ти хрумна?

— Опасявах се да не ми се сърдиш, задето си тръгнах на Коледа.

— А, това ли? Не се сърдя. Вероятно бях пил прекалено много вино. Пък и няма значение. Беше толкова отдавна.

Предишната вечер ми прати съобщение. Първото от онова „Карай да върви“ насам.

К., имаш ли някакви планове за утре? Ако не, ще те извела. Бъди готова в 7 сутринта. С., х

Половин час по-късно бяхме на гара „Виктория“ и гледахме електронното табло. Стоях наметната с огромното яке на Стюарт, съвсем подходящо за изследване на Арктика. Температурите все още бяха минусови, а аз не успявах да се стопля. Якето стигаше до коленете ми. Вероятно приличах на хлапе, но поне престанах да треперя. Той ми нахлузи още плетена шапка и подплатени ръкавици.

Най-после започна да се развиделява; бледото зимно слънце отвън осветяваше краищата на тъмните сиви облаци. Толкова рано в събота гарата все още беше тиха; забелязваха се неколцина туристи, а няколко смели гълъба налитаха на всяка паднала троха. Самотен чистач лъскаше пода с машина. Известно време го наблюдавах. Стори ми се, че нарочно се вре в хората, застанали пред огромното табло, вдигнали глави нагоре в очакване на информация; приближаването му ги принуждаваше да си вземат багажа и да се отместят.

— Перон четиринайсети — обяви Стюарт. — Хайде.

Във влака беше топло. Седнахме един срещу друг и почти веднага се наложи да сваля якето и шапката. Стюарт ги натика в отделението над седалките. Аз останах по пуловер.

— Ще се наложи да разнасям якето цял ден — отбелязах.

— Не, почакай. Ще бъде ветровито. Няма да съжаляваш, че го взехме.

Оказа се прав, разбира се. Беше студено и на гарата в Брайтън имаше течение; докато се спускахме по хълма към морето, вятърът ставаше все по-силен. Докато стигнем до брега, вече бях дръпнала и качулката над плетената шапка, а Стюарт ме държеше здраво за ръката, за да не ме отвее вятърът. Морето беше сиво и свирепо; капки пяна и вода се забиваха като иглички по лицата ни. Впечатлени от мощта му, останахме известно време вкопчени в синия парапет, който ни разделяше от стихията долу.

Стюарт каза нещо, но не го чух, защото вятърът грабна думите от устата му и ги отнесе далеч. После ме хвана за ръка и потърсихме подслон сред виещите се улички.

Беше рано, но магазините гъмжаха от народ — мнозина искаха да се възползват от януарските разпродажби. Придърпах Стюарт в спортен магазин и си купих по-малка синя шапка, комплект с безплатни ръкавици. Така върнах на Стюарт неговите. Разхождахме се известно време. В тази част на града имаше голямо оживление заради многобройните магазини по тесните улички, а и вятърът тук не духаше така силно, та атмосферата беше почти спокойна.

Аз обаче очаквах всеки миг да зърна Лий.

Вече ми се бе привидял на няколко пъти: във влака се разминахме с мъж, облечен в обемисто синьо яке и с къса руса коса. Така и не видях лицето му, но силуетът му ме стресна. Докато наблюдавахме бушуващите води при кея, минаха мъж и жена, които разхождаха куче. Изключено беше да е с жена и куче, но независимо от това почти ми прилоша.

Наближаваше десет часът — време за чай. Намерихме кафене на малък площад, където музикант свиреше с ръкавици без пръсти на акустична китара. Свиреше сам. Никакви барабани или група не подкрепяха рокаджийската му песен. Поръчахме си чай, седнали на маса от тъмно дърво с пейки от двете страни в ъгъла. Именно тогава влезе мъж и се насочи към задната част на кафенето; мина край нашата маса. Сгуших се на мястото си и извърнах глава.

— Какво? — попита Стюарт. — Какво има?

— Извинявай, нищо — съвзех се аз. — Какво каза?

— Мъжът ли те стресна? — попита той тихо.

— Добре съм, честно — кимнах и май успях да го уверя. — Извинявай.

— Как каза, че му било името?

Не му отговорих веднага. Извърнах поглед и се опитах да преценя дали съм готова за това, дали мога да го споделя. Той не преставаше да ме гледа с нетрепващ поглед. Нямаше да ме остави на мира; нямаше да ме насилва да бързам, но нямаше и да ме остави на мира.

— Лий — промълвих аз. — Името му е Лий.

— Лий — повтори той. — И имаш чувството, че го виждаш ли?

— Да — отвърнах аз, загледана в юмрука си, сврян в скута ми; ноктите се впиваха в дланта ми.

— Не се притеснявай — насърчи ме той. — Това е част от възстановяването.

— Виждах го дори когато още беше задържан. Затова не излизам често.

Той ми се усмихна.

— Не бива да прогонваш тези мисли. Не им се съпротивлявай. Остави ги да идват, приеми ги, но не се чувствай виновна или зле заради тях. Това е част от процеса. Ако им се съпротивляваш, ще стане по-трудно. — Хвърли поглед през рамо към мъжа, когото бях видяла. — Той чете вестник. Защо не се увериш сама?

За миг погледнах Стюарт, сякаш е полудял. Изражението му не се промени.

— Аз съм тук — напомни ми той. — В безопасност си. Хайде, погледни го.

Без да вярвам съвсем, че го правя, извърнах глава и погледнах към дъното на заведението; видях още маси от тъмно дърво; двойки седяха като нас, семейство с две деца ядеше сладолед и най в дъното се бе разположил мъж със светла коса, димяща чаша пред себе си и брой на „Дейли Експрес“.

Дъхът ми секна и инстинктивно изпитах желание да се обърна и да се скрия. Но продължих да го наблюдавам. Не беше той; вече знаех, че не е, но това не намаляваше страха или внезапната паника. Ясно виждах обаче, че не е той: беше по-възрастен, косата му — по-скоро сива, отколкото руса, с бръчки около очите, с по-слабо лице и не така широкоплещест като Лий; всъщност без якето щеше да изглежда направо кльощав.

Явно усети вторачения ми взор и вдигна поглед от вестника. За миг очите ни се срещнаха и той се усмихна. Да, усмихна ми се. Внезапно прозрях, че въобще не прилича на Лий. Просто един непознат дружелюбен мъж се наслаждаваше на кафето си и ми се усмихваше.

И аз му се усмихнах.

— По-добре ли си? — попита Стюарт, когато извърнах лице към него.

— Да.

— Ще се справиш, да знаеш. По-смела си, отколкото подозираш.

— Може би — отвърнах аз и отпих от чая.

Беше топъл и вкусен.

На излизане от кафенето продължавах да се усмихвам. Пак тръгнахме по уличките. Слънцето грееше, макар и слабо, и това ме разведри и развесели. Отправихме се към кея.

Макар и поутихнал, вятърът все още духаше силно. Застанахме на завет да погледаме вълните и как чайките се мъчат да се закрепят на ръба на парапета. В открито море облаците бяха черни и зловещи, но над нас слънцето грееше.

— Малко е ветровито, а? — обърна се към мен възрастен мъж.

Стърчащи кичури сива коса се вееха безразборно край ушите под нахлузената му шапка. По стъклата на очилата му бяха полепнали капчици морска пяна.

— Малко, да — съгласих се аз.

Той държеше здраво ръката на съпругата си. Ръцете им бяха стари, кожата — с петна и сбръчкана; халката на жена му бе изтъняла и се движеше свободно зад едрата фаланга. Тя имаше розови страни и сини очи; цветен шал пазеше косите и ушите й. Той се засмя и посочи как млад гларус на кафяви петна и с големи крака излетя от парапета и смело хвръкна срещу бушуващия вятър.

Продължихме напред по кея, но скоро стана невъзможно да се придвижваме по-нататък. Обърнахме се и се върнахме на брега. Веднага намерихме заведение за риба и пържени картофки; вътре бе пълно с хора с влажни връхни дрехи; смееха се и се забавляваха. Поръчахме си голяма порция картофки за навън. Седнахме на оградата. Ядяхме с ръце картофките, слушахме как чайките и гларусите крещят около нас и дебнат да изтървем някой. Дори очаквах някоя птица да грабне картофче буквално от пръстите ми.

Стюарт ми разказваше за пътуванията си до морето като дете, какви увеселителни паркове е посещавал, как е трупал тен през лятото, в какви риболовни експедиции се е включвал.

— Кажи ми нещо за родителите си.

— Мама почина, когато бях на петнайсет. Татко живее близо до Рейчъл. Добре е. Засега се справя сам. Видях го за кратко преди два месеца. Ще ги видя следващия месец, когато имам няколко свободни дни.

— Рейчъл е сестра ти ли?

— Да. По-възрастна и по-мъдра от мен. А твоите родители?

— Загинаха при автомобилна катастрофа, докато следвах.

— Било е тежък удар за теб. Съжалявам.

Само кимнах.

— А братя или сестри? — продължи той.

— Едно дете съм.

Бяхме изяли почти всички картофки. Оставаха само няколко студени на дъното. Без да обръща внимание на разлепените предупреждения да не се хранят гларусите, Стюарт ги изсипа в канавката и хвърли опаковката в кошчето.

— Ще ми се да направим резервация за кратка ваканция — сподели той, докато се изкачвахме по хълма към центъра на града. — Да отидем да разгледаме някои проспекти.