Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (50)

Четвъртък, 25 декември 2003 г.

Вечеряхме в неловко мълчание. Лий беше сготвил — печени парчета пуйка, картофи и дори сос от боровинки. Беше с книжна шапчица и ме наблюдаваше настойчиво, докато пиеше.

Бях ядосана, без да знам точно защо. Очаквах празника — Коледа — с нетърпение и си мислех колко е прекрасно да го споделиш с някого, а ето че сега почти ми се искаше въобще да не е тук. Питах се какво да кажа, та да си тръгне, без да предизвика кавга.

Дали защото каза, че жените обичали да се държат грубо с тях? Замислих се отново за думите му, но не те предизвикаха гнева ми. Нищо чудно и да беше прав. Вярно, на мен не ми беше особено приятно, но при други обстоятелства вероятно бих променила мнението си.

Не, не беше това! Друга беше причината: обземаше ме чувството, че Лий започва да ме обсебва.

Качих се горе, за да се преоблека, а когато слязох, установих, че ме е изолирал от кухнята. Настоя да си отворим подаръците след вечеря, а не преди това. От мен се искаше да седя на дивана с чаша шампанско в ръка и да проявя търпение. Накрая се оказах гост в собствената си къща.

За да се избавя от това неудобство, реших да се напия възможно по-скоро и добре напредвах към целта.

— Много е вкусно — обявих аз накрая, колкото да наруша смазващото мълчание.

— Радвам се, че ти харесва — кимна Лий и допълни чашата ми.

— Може ли вече да си отворя подаръците, моля? — попитах аз веднага щом той се нахрани.

Бях твърде нестабилна на краката си, та се наложи да ме хване за ръка, за да стана от масата. Сринах се и се разхилих до елхата, а той седна до мен.

— Май се налага да ти помагам, а? — предложи той и ми подаде малка, красиво опакована правоъгълна кутийка.

— Не! — възразих категорично и я сграбчих. — И сама ще се справя, благодаря.

Отне ми много време и още няколко чаши вино, докато отворя всички подаръци: няколко компактдиска от хора, за които не бях и чувала, гривна, която проблясваше на китката ми, нова кожена чанта и сребърна писалка с името ми, гравирано отстрани. Лий запали свещи до камината. Пиеше виното си далеч по-бавно от мен. Той също си отвори подаръците. Неговите бяха по-малко от моите, защото аз получих и от приятелки. Наблюдавах го как ги отваря — предимно дрехи, няколко одеколона и нов телефон. Изглеждаше доволен; много доволен. Или виното замъгляваше преценката ми?

После отворих кутия и намерих бельо, заровено сред куп тънка хартия. Трябваше, естествено, да го пробвам веднага. Започнах да се разсъбличам непохватно, свличах джинсите с безчувствени пръсти; наложи се той да ми помогне. Така и не успях да пробвам новото бельо, защото започнахме да се любим под неугледното коледно дърво, което бях украсила оскъдно с бели лампички и няколко стъклени топки.

Докато той проникваше в мен, се стараех да си поема дъх, а раменете ми се жулеха в килима. Чувствах се някак си не на себе си, повдигаше ми се, припомнях си всички мъже, с които се бях чукала безразборно при поредното излизане вечер да убия времето.

За момент съвършено ясно ми проблесна въпросът дали той е подходящият за мен. Не беше ли това просто поредната вечер след пиянство, която прекарвам с почти непознат мъж? Чукахме се на пода, а пръстите и устните ми бяха изтръпнали от прекалено много алкохол. Накрая, прекалено уморена да продължавам, симулирах оргазъм. Изчаках го да свърши, защото исках да остана сама, исках да спя, а и да повърна.

Лий сигурно долови неудобството ми и позабави темпо. Допря устни до бузата ми. Отворих очи. Стоеше над мен с неразгадаемо изражение. Косата му беше влажна от потта по челото; светлината от свещите хвърляше сенки по бузите му.

— Катрин — прошепна той.

— Да…

Очаквах да ме попита дали съм добре. Приготвих се да го даря с насърчителна усмивка, та най-сетне да свърши, а аз да отида да пия вода, да си легна и да гледам как стаята се върти.

— Ще се омъжиш ли за мен, Катрин?

Думите му напълно ме шокираха.

— Какво?!

— Ще се омъжиш ли за мен?

След това — часове по-късно — легнала в леглото с поредното пулсиращо главоболие, си дадох сметка, че идеалният отговор щеше да бъде да го бях целунала, да поема нещата в свои ръце и да го накарам да довърши онова, с което се бе захванал. Прилагайки подобна тактика на отлагане, щях да имам време да помисля. Но поради замъгленото си от прекалено много вино съзнание се поколебах малко по-дълго.

Той се надигна от мен и седна на дивана.

С мъка се изправих на крака.

— Може ли да си помисля? — попитах аз.

Лий ме гледаше втренчено и за мой ужас в очите му имаше сълзи. Той плачеше. Този корав тип, чиято работа бе да се бие с други типове по алеите, който ме дърпаше за косата така, че падаха цели кичури, и ми обясняваше, че жените обичат да се държат грубо с тях, плачеше истински.

— О, Лий, недей — седнах в скута му и започнах да бърша сълзите му с пръст. Извърнах главата му, за да го целуна. — Всичко е наред. Просто не го очаквах. Това е обяснението.

Подцених обаче степента на неговото смущение. След няколко минути той се облече и ме целуна за довиждане.

— Утре съм на работа — съобщи ми нежно. — Скоро ще се видим.

— Но, Лий, ти пи. Недей да шофираш.

— Ще тръгна пеша и ще взема такси.

Нали точно това исках преди малко: да си тръгне и да ме остави на мира. А ето че сега го нямаше. Внимавай за какво мечтаеш, Катрин, напомних си аз.

Внимавай.