Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (33)

Вторник, 11 декември 2007 г.

Направих го! Най-сетне успях. Тази вечер не слязох на обичайната спирка на метрото, а на друга — на километър от вкъщи, и оттам тръгнах към Уилоу Роуд. Тайничко се надявах по това време клиниката да не е отворена, но тя работеше.

Уилоу Роуд се отклонява от една от главните улици, но е изненадващо тиха. Клиниката разполага с малък паркинг, а около него са струпани няколко сгради, включително стоматологично отделение и аптека. Всичко беше ярко осветено, а паркингът — препълнен. Вътре е ново и чисто. Независимо от наполовина пълната чакалня цареше тишина и спокойствие. В ъгъла имаше малка коледна елха, украсена със светещи лампички и многоцветни гирлянди.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията, когато се приближих.

Усмихна ми се. Не очаквах подобно нещо. Беше млада, дребна, с лъскава червеникава коса.

— Питах се дали е възможно да се регистрирам като пациент — обясних аз.

— Разбира се — отвърна тя. — Изчакайте секунда. Ще ви донеса формуляри.

Огледах чакалнята. Имаше обособен детски кът с лавица с книги и кош, пълен с дървени играчки. Три дечица старателно и педантично вадеха всичко от коша. Възрастен мъж в огромен балтон спеше в ъгъла с глава, опряна на стената; в зиналата му уста имаше само един зъб.

— Добре ли е? — попитах аз, когато тя се върна.

— Джордж ли? О, да, добре е. След малко ще го събудя. Понякога идва да дремне тук, когато навън е прекалено студено. Не се тревожете. Не е като да чака от часове, за да го приемат. — Подаде ми голям кафяв плик. — Не са само формуляри. Вътре има и доста листовки за нашите клиники. Ще си запишете ли час сега?

— О! Трябва ли?

— Не и ако сте здрава. Но хората често се регистрират, когато имат проблем и им е нужен лекар.

Замислих се и се запитах дали всъщност отново ще се появя тук, ако не си запиша час сега.

— Мисля, че… ми е необходим час. При доктор Малхотра например.

— Да видим… След работа ли предпочитате да дойдете?

— Да, ако е възможно.

— В четвъртък, в седем без петнайсет?

— Да, чудесно. Благодаря.

— Какво име да запиша?

— Кати Бейли.

Тя ми написа картонче.

— Ако успеете да донесете формулярите преди часа, ще е чудесно. Ако не — донесете ги с вас в четвъртък.

— Благодаря — отвърнах аз, — но защо да не ги попълня още сега?

Седнах в чакалнята и като използвах плика върху коленете си за опора, ги попълних. Беше ми трудно. Избягвах да мисля за медицинското си досие, а още по-малко да пиша за него. Но поне тук, на това място, съумях да го направя, без да се разпадна. Седях до Джордж, който похъркваше, и пишех за моята депресия, за моята напрегнатост и за пристъпите си на паника.

Приключих с формулярите и ги върнах на жената на рецепцията, излязох на тъмната улица и се отправих към шумния главен булевард. Извадих си телефона и изпратих съобщение.

С., направих го. Записах час за четвъртък. К.

След няколко минути — качвах се на автобус в моята посока — чух сигнала, че съм получила отговор.

Страхотна новина. Искаш ли чай? :) С., х

Поради някаква глупава, странна причина усмивката и знакът за целувка — „х“ — ме накараха да проверя входната врата един-единствен път, когато влязох. Нямах спомен откога не съм я проверявала само веднъж. Когато свърших, не помръднах. Чаках госпожа Макензи да се появи и се питах как така съм успяла да се справя от първия път. Как беше възможно подобно нещо? Пресегнах се да докосна касата и в същия миг чух зад гърба си вратата на апартамент номер едно да се отваря.

— Кати, ти ли си?

— Да, госпожо Макензи. Как си?

— Добре, скъпа. А ти? Навън е доста студено.

— Да. По-добре си влез, да не излети всичката топлина.

Тя се върна при сериала си. Погледнах входната врата и бравите по нея, обърнах се и се качих горе, за да започна с проверките там.

Стюарт се забави малко с отварянето, когато най-после се озовах пред апартамента му. Застана пред мен с превързана през рамото лява ръка.

— Какво стана? — попитах аз, затваряйки вратата след себе си.

— Изритаха ме в рамото и то изскочи от ябълката. Беше доста болезнено.

Остана в кухнята, докато приготвях чая, и ме наблюдаваше.

— Радвам се, че си тук — сподели той. — Как си?

— Аз ли? Добре. Наистина. Не искаш ли да седнеш?

— Не. Цял ден седя. Подлудях.

— И кой те изрита в рамото? Някакъв нинджа ли?

— Не — засмя се той. — Пациент. Аз съм си виновен. Той се разстрои от въпросите, които му задавах. Нападна ме, преди да натисна паникбутона. И преди ми се е случвало. Веднъж ме изритаха в топките. Беше адски болезнено.

— Предполагах, че седиш с хората и ги слушаш да ти разказват за детството си.

— И това правя, но в клиниките. Но прекарвам и много време в кризисното отделение. Междувременно правя изследване и пиша. Затова толкова често съм на работа.

Поставих чаша чай на плота пред него и се захванах с камарата мръсни съдове в мивката.

— Точно се готвех да ги измия.

— С една ръка ли щеше да се справиш?

Той ме наблюдаваше и отпиваше от чая.

— Невероятно е какво можеш да свършиш с една ръка, ако наистина решиш — отвърна той. — И какво? Значи ще се видиш със Сандж, така ли?

— Да. Там са много любезни. В чакалнята спеше възрастен мъж. Персоналът не го безпокоеше. Много мило от тяхна страна.

— За Джордж ли говориш?

— Да.

— Ако искаш, ще дойда с теб в четвъртък — предложи той.

Изгледах го — от чорапите на краката му, през джинсите и тъмнозеления пуловер с цвета на очите му, до умореното лице.

— Не, благодаря.

Измих чиниите и стоплих в микровълновата говеждото с чили, което беше сготвил и замразил предишната седмица. Седнахме на дивана, за да хапнем. Разказа ми за пътешествията си през двете години между дипломирането си и доктората. От спалнята донесе флашка с — по думите му — няколкостотин снимки, ако някога искам да ги разгледам. Все се канел да ги подреди в албуми, но така и не го направил. Като заговори за пътувания, се сети за някакво налудничаво комедийно шоу — гледал го в Австралия — от него скочи на дивиди филма, заснет в операта в Сидни. Докато се смеех с него, си дадох сметка, че напрежението ме напуска. Беше ми топло, чувствах се уморена и истински отпусната.