Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (28)

Неделя, 7 декември 2003 г.

В неделя сутринта се разхождахме по плажа в Моркъм. Беше страшно студено. Вятърът духаше пясъка в лицата ни, очите ме смъдяха и сълзяха, косата ми се вееше като луда във всички посоки.

Обърнах се с лице към вятъра, хванах я, опънах я назад и я намотах на кок; не очаквах да издържи дълго, но поне нямаше да ми пречи известно време.

Той отново ме хвана за ръка.

— Красива си…

Викаше, за да преодолее шума на вятъра. Спуснахме се до брега. Вълните се разбиваха върху пясъка, а краката ни оставяха мокри дири. Вдигнах мида, изгладена и заоблена от морската вода. Косата ми отново се разпиля. Облаците над главите ни се надбягваха и ставаха все по-тъмни и заплашителни. Размотах тънкия памучен шал от врата си и се опитах да вържа косата си; през цялото време вятърът се бореше с мен, надсмиваше се над усилията ми.

— Лий… — провикнах се аз.

Той вървеше пред мен и мяташе камъчета във вълните.

Чу ме, върна се, но не изчака да заговоря. Обрамчи лицето ми с ръце и ме целуна; устните му бяха топли, с вкус на морска вода. Отказах се да прибирам косата си и тя се разхвърча около нас, а шалът, който бях забравила, че държа, литна във въздуха като своенравна птица.

Лий ме пусна, хукна след него, а аз се смеех. Шалът ту се допираше до земята, ту се издигаше, поемаше в различни посоки и плющеше на вятъра.

Накрая падна на мокрия пясък, както и очаквах; Лий ми го донесе, провесен върху пръста си. От шала се стичаше вода.

Хванахме се за ръце и се запътихме към градчето. От ресторантите се носеха изкусителни аромати. Влязохме в рибно заведение. Вратата се затвори зад нас и вътре ни се стори оглушително тихо. Поръчахме си риба и порция картофки за двамата. Седяхме на маса до прозореца. Наблюдавахме хората отвън. Вятърът придаваше причудливи форми на палтата и панталоните им.

— Ще ми се всеки ден да е като днешния — отбелязах аз.

Лий ме гледаше замислено, както правеше често.

— Напусни работа — предложи той.

— Какво?!

— Напусни работа — повтори и сви рамене. — Тогава всеки път, когато съм свободен, ще прекарваме заедно като днес.

— А от какво ще живея? — засмях се аз.

— Разполагам със средства. Ще наемем къща заедно.

Отначало помислих, че се шегува, но не беше така.

— Обичам си работата — отвърнах аз.

Това го разсмя:

— Постоянно се оплакваш от нея.

— Въпреки това не бих я зарязала. Благодаря обаче за предложението. Изкусително е.

Отвън бавно мина полицейска кола. Спря пред съседния магазин, но никой не излезе.

— Какво ли правят? — зачудих се аз.

Той ме погледна с блеснали сини очи.

— Какво? — попитах с усмивка.

— Трябва да ти кажа нещо.

Взе картоф и го сдъвка. Очите му не се откъсваха от моите.

— Добре — подканих го аз, но си помислих, че никак не ми звучи добре.

— Да си остане обаче между нас, чу ли?

— Да, разбира се.

Не знам какво очаквах да последва. Само знаех, че ще е нещо, което ще промени всичко. Моментът беше от онези, в които усещаш как настъпва краят на едно и започва друго.

Косата ми се спускаше по раменете, сплъстена от соления вятър и пълна с песъчинки. Той протегна ръка и опита да прокара пръсти през нея, но не успя. Това го разсмя. Отново погледна към улицата, към паркиралата отпред полицейска кола и дъжда, който вече биеше по прозореца. После върна погледа си към мен и взе ръката ми в своята.

— Обичам те, да знаеш — промълви той. — Това е всичко.

Сърцето ми се разду от щастие, естествено; след това всеки път, когато го погледнех и си припомнях тези думи, то трепваше, а на мен ми идеше да се усмихна и да крещя от радост.

Но имаше и друго; не можех да се отърся от усещането, че възнамеряваше да ми каже друго; нещо съвършено различно; нещо лошо, но в последния момент бе променил решението си.