Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (91)

Петък, 22 февруари 2008 г.

Събудих се внезапно; от състояние на дълбок сън за секунди се оказах съвсем будна; сърцето ми биеше лудо.

Намирах се в леглото на Стюарт и беше съвсем тъмно. Не се чуваше нищо, освен равномерното му дишане до мен. Слушах напрегнато и се питах какво ли ме е събудило.

Тишина.

Погледнах към Стюарт — лежеше до мен. Все още привиквах към това да спя с него, макар че откакто се върна от Абърдийн, прекарвахме всяка свободна минута заедно. При всяко събуждане до него ми трябваше известно време, за да се успокоя и да се сетя какво става.

Бях сънувала Силвия; Стюарт беше с мен и двамата, голи, се любехме в леглото, все едно сме съвсем сами, точно както постъпихме преди няколко часа. В съня си бях вдигнала поглед и я бях видяла там, на прага. Розовата барета беше нахлупена предизвикателно върху русата й коса, тънките й устни се извиваха в злобна усмивка.

Ето го отново — шума. Не идваше от апартамента обаче, а отвън. Станах от леглото и тръгнах предпазливо към прозореца, пътьом взех ризата на Стюарт от закачалката и се наметнах.

Още не бе настъпило утрото, но небето все пак просветваше. Погледнах от края на прозореца към тъмната градина и опасващата я мрачна ограда. Оттук не виждах бараката; моят балкон пречеше. Наведох се напред и се взрях в тъмнината; започнах малко да се отпускам, но изведнъж нещо мръдна.

В същия момент Стюарт се обади от леглото, от което подскочих.

— Какво правиш? Ела тук.

— Отвън има някого — настойчиво прошепнах аз.

— Какво?! — Скочи от леглото и застана до мен. — Къде?

— Там долу — прошепнах аз. — До бараката.

Отдръпнах се малко, за да не му преча да погледне.

— Нищо не виждам. — Прегърна ме през раменете и се прозина. — Студено ти е. Върни се в леглото.

Забеляза изражението ми и отново погледна през прозореца. После, за мой ужас, вдигна комарника. Чу се такъв силен шум, все едно вратите на ада се отваряха.

— Виж — посочи той.

През дупката между портата и моравата се шмугна сянка — определено не беше човешко същество.

— Лисица — констатира Стюарт. — Беше лисица. Хайде, ела.

Дръпна отново комарника надолу, свали ризата от раменете ми и ме придърпа в топлото легло. Кожата ми беше студена в сравнение с неговата, но той бързо ме стопли, притиснал тялото си към мен. Исках да забравя онази сянка, ала тя непрекъснато се мяркаше пред очите ми; сега беше по-голяма и едра — стъпи на балкона ми. На фона на сивеещото небе проблесна нещо дълго, тънко и лъскаво. Приличаше на дълъг нож.