Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (72)

Вторник, 16 март 2004 г.

От иззвъняването на мобилния ми телефон подскочих. Седях и чаках да се случи нещо, той да се върне, да ми звънне; надявах се на това, но същевременно се страхувах. На дисплея обаче не се изписа „Лий“, а „Силв“.

— Силвия? — вдигнах аз, като се стараех да звуча възможно най-весела. — Как си?

— Добре съм, скъпа. Ти как си?

— Добре. Как е Лондон?

— Кажи ми как си наистина.

За момент не бях в състояние да й отговоря. Стисках здраво слушалката вторачена в несъществуваща точка на стената и се опитвах истински да се съсредоточа, за да не рухна.

— Добре съм — повторих аз.

— Луиз спомена, че се държиш странно. Притеснява се за теб.

— Странно ли? Въобще не се държа странно. Какви са тези глупости?

Гласът й прозвуча изненадващо спокойно и — за Силвия — успокояващо:

— Не са глупости. Притеснява се за теб. Имала си синини по ръцете. Била си излязла с нея миналия месец, но след половин час си се прибрала вкъщи. А Клер каза, че онзи ден Лий й плакал на рамото. Двамата скарахте ли се? — Понеже не отговорих, тя се провикна: — Ало? Катрин?

— Още съм тук.

— Искаш ли да си дойда, скъпа? Мога да отскоча за ден през уикенда.

— Не, не. Честно — добре съм. Просто нещата с Лий не вървят.

— Какво точно става?

— Той… Той… Силв, понякога той ме плаши. Някак се разпорежда с мен. Не ми е приятно.

Последна дълга мъчителна пауза. Е, поне го изрекох. Признах, че моята идеална връзка с идеалния мъж не е толкова идеална, колкото мислят. Сега вече всичко щеше да е наред, защото Силвия знаеше; Силвия щеше да намери най-точните думи, да накара мен — най-добрата й приятелка на целия свят — да се окопитя. Чаках да ми каже нещо съчувствено, да ме посъветва да го зарежа, да си намеря друг и да побягна, без да се обръщам назад. Никога.

Когато тя заговори, отново останах силно шокирана и за миг дори забравих да дишам.

— Катрин, мисля, че е редно да отидеш на лекар.

— Какво…

— Напоследък наистина доста ти се струпа: огромен стрес в работата, напрежение и така нататък.

Не й отговорих нищо, не вярвах на ушите си.

— Не само Луиз се притеснява за теб. Всички се безпокоим. Включително и Лий. Иди да поговориш с някого. С лекаря си например. Или с колежка от работата?

— Чакай. Какво каза? Лий се безпокои за мен ли?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Скъпа, той те обича. Смята, че аз ти липсвам, но е повече от това. Знам, че е така. Твърди, че се самонараняваш. Стискала си се по ръцете. Моля те, не се разстройвай, скъпа. Не искам да си разстроена, когато съм толкова далеч и не мога да предприема нищо…

Чух гласа си да се издига до истерично кресчендо:

— Каквото и да ви е наговорил, не е шибаната истина, чу ли?

— Не се разстройвай, Катрин. Моля те. Аз…

— Да не се разстройвам ли?! — повторих като ехо аз. — Какво очакваш да чуеш от мен? А и откога двамата с Лий си говорите по телефона?

— Говорил е с Луиз. Тя му казала, че се тревожи за теб. Луиз ми звънна снощи. После Лий се обади. Просто всички се притесняваме за теб. Наистина се държиш странно, а ние искаме да си каквато беше някога…

— Ти ли говориш това! Не вярвам на ушите си. Не вярвам, че се случва.

— Слушай, скъпа. Лий непрекъснато повтаря какви опити прави да се увери, че си добре, но според мен е най-хубаво да се обърнеш към лекар. Слушай, Катрин, потърси помощ. Да ти намеря ли някои номера?

Отдръпнах слушалката и ужасено се взрях в нея. После прекъснах връзката и с всички сили запокитих апарата към стената. Той се счупи поне на три парчета; най-голямото лежеше върху килима и издаваше звуци като ранено животно.

Поставих ръка на устата си, за да спра… Какво? Писък ли? Никой не ми остана вече, абсолютно никой. Само той и аз.