Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (102)

Събота, 12 юни 2004 г.

След няколко минути се появи и отнесе кофата. Използвах водата да изплакна малко килима. Вече чувствах как ожулените места по ръцете ме смъдят от белината. Парчето килим, което измих, се превърна от сиво в жълтеникаво.

После, в продължение на няколко часа, той не се появи.

Известно време плаках, но не дълго. Опитах се да се измъкна; блъсках вратата, но тя не поддаде. Опитах се да привлека нечие внимание през прозореца, но той гледаше към пуст вътрешен двор. В стаята не беше оставил нищо, което да използвам като оръжие или с което да счупя прозореца.

Преди да тръгна към летището, в тази стая имаше единично легло, гардероб, бюро със стар компютър, шкаф с чекмеджета, портативен телевизор и някои други дребни вещи. Сега вътре нямаше нищо. Единствената „украса“ беше корнизът и окачените завеси. С нищо не можех да стигна корниза. Пробвах да го изтръгна с идеята да го използвам да разбия прозореца, но той пое с лекота тежестта ми, дори след като подскачах нагоре-надолу.

Бях жадна и се чудех кое време е, кой ден. Кога за последен път бях пила нещо? Е, така нямаше да издържа дълго. Ако беше отишъл на работа и отсъстваше няколко дни, щях да се дехидратирам.

Започнах да крещя: „Помощ! Помощ! Някой да ме спаси!“. Доста дълго крещях, но от това ме заболя гърлото.

Поседях известно време и се помъчих да съставя план. Питах се дали да не направя примка от чорапите си и когато влезе, да я нахлузя на врата му и да го удуша. Не успях да измисля нещо по-добро. От жажда, страх и глад мислех по-трудно от обикновено.

Предпазливо опипах главата над тила си и открих буца. Докоснах я съвсем леко, но така силно ме заболя, че едва не припаднах. По косата около нея имаше засъхнала кръв. Значи ме е ударил, за да загубя съзнание. Колко ли време не съм била на себе си?

Питах се дали са ми останали някакви сили, за да се боря с него, когато се върне. И главно — дали си струва. Ако го нападна, той ще отвърне на атаката, а после несъмнено ще ме накаже заради опита.

Е, не можех да седя и да го оставя да прави каквото си иска. Ако ме беше убил досега, поне цялата тази гадост вече щеше да е приключила.

Питах се дали да не завържа чорапите си около корниза или да нацепя завесите на ивици и да се обеся. Толкова сериозно обмислях идеята, че започнах да си представям изражението му, когато ме завари. Щеше да бъде своеобразна победа. Но всичките ми приятели, неговите колеги и всеки друг щеше да реши, че съм се самоубила от депресия. Щеше да се отърве и никой никога нямаше да разбере какво ми е причинил. И отново щеше да постъпи така с някой друг.

Именно тогава в мен се пречупи нещо и реших да се съпротивлявам. Отново се разпищях.

По тази причина не чух как влиза през входната врата, изкачва стълбите, отключва вратата и влиза в моя затвор.