Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (35)

Сряда, 12 декември 2007 г.

Събудих се и за момент нямах представа къде се намирам. Сякаш бях заровена под камара палта след щур купон и пияна се бях озовала върху леглото горе.

От ужас, макар и измъчено, изпищях. Скочих, оплетох се в палта и одеяло, паднах на колене върху килима на пода и се изправих на крака. В този момент в периферното ми зрение попадна нечия фигура. Този път извиках, истински извиках.

— Кати?

Беше Стюарт — само по боксерки и държеше наранената си ръка.

Намирах се в хола на Стюарт. Явно се бях сгушила на дивана му, все още с дрехите си от работа. Полата и блузата ми бяха измачкани до неузнаваемост, а обувките ми — килнати на пода. Там се валяха и вълнено одеяло, моето черно палто, кафявото сако на Стюарт и тежко зимно яке.

Сърцето ми биеше лудо и дишах учестено.

— Какво… Какво правя тук?!

— Всичко е наред — побърза той да ме успокои. — Заспа, а аз не исках да те будя.

Часовникът в кухненския бокс показваше шест и половина; навън точно започваше да се развиделява.

Нямах спомен кога съм заспала. Помнех, че седяхме на дивана, гледахме дивиди с някакъв комедиант, с когото се бил запознал в Австралия, и се смеехме, а после аз се разплаках, защото се бях смяла прекалено много и силно.

Дишането ми се нормализира, ударите на сърцето се укротиха.

— Най-добре да си вървя — промърморих.

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Изгледах го от главата до петите; стоеше пред мен по боксерки; трябваше да съм благодарна, че не спи гол.

Придърпах си обувките и ги нахлузих; все още не успявах да пазя равновесие. Грабнах си палтото, а одеялото метнах на дивана.

— Извинявай… за този хаос. Как е ръката ти?

— Зверски ме боли, ако трябва да съм честен. Ей сега ще изпия още няколко хапчета.

— Най-добре да си вървя — повторих аз.

— Добре…

Изпрати ме до вратата. Погледнах го и си помислих, че е било адски тъпа идея да ме остави снощи да спя, а да не ме събуди. Същевременно се сетих как дотича от спалнята си, когато чу приглушения ми вик.