Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (45)

Събота, 22 декември 2007 г.

Днес времето е страхотно. Приемам го като знак. И освен това е четна дата. Значи е страхотна идея да се излезе за питие.

Чакаше ме, когато почуках. Предложих да го взема, като съм готова; така нямаше да се налага да ме чака още половин час, докато проверя всичко. Приключила бях с проверката и тя мина добре.

— Как е рамото ти? — попитах аз.

— По-добре е. — Вече не носеше презрамката. — Хапчетата явно си вършат работата.

Хай Стрийт продължаваше да гъмжи от хора, възползващи се от последните дни преди Коледа. Стюарт ме поведе по странична пряка, а после — по задна алея. Кръчмата „Рест Ашуърд“ се намираше в дъното, а черната дъска отвън обещаваше „хубава храна“. Той задържа вратата отворена пред мен.

Точно отваряха и ние се оказахме първите посетители. Пред малкия бар с два меки дивана имаше открита камина, където в момента горяха свити на топка вестници; всеки момент върху тях щяха да хвърлят от подредените наблизо цепеници. Светещи гирлянди от лампички украсяваха бара, а в ъгъла стоеше украсено с вкус истинско коледно дърво. Слава богу, че не бяха пуснали и коледни песни.

Той ми подаде чаша вино и аз се настаних на единия диван близо до огъня. Протегнах ръце, за да ги сгрея, но камината още не излъчваше достатъчно топлина.

— Изглеждаш уморен — констатирах аз, когато той седна срещу мен. — Наспа ли се?

— Не особено, ако трябва да съм честен. Но съм свикнал. Върна ли се късно от работа, обикновено заспивам трудно.

Отпих от виното и усетих как направо ме блъсна в главата. Какво у него ме караше да се чувствам достатъчно сигурна, че да рискувам да пия?

— Отново се упражнявах да дишам дълбоко — осведомих го аз. — Цяла глава от материалите, които ми даде, е посветена на темата.

Стюарт се наведе напред и постави своя „Гинес“ на масата между нас.

— Наистина ли? Звучи обещаващо. Трябва само да продължиш да се упражняваш, докато ти стане втора природа, и да прибягваш до техниката при необходимост, но без да се стараеш особено.

Кимнах и споделих:

— Никога не ме е бивало да се отпускам, но засега всичко върви добре.

— Тогава — за новото начало — вдигна той чашата.

Последва пауза. Малко ми се приспа.

— Имала ли си нови проблеми с онзи идиот, мениджъра по продажбите? — попита той.

Поклатих глава.

— За щастие не съм го виждала. Представа нямам какво ще му кажа, когато пътищата ни се пресекат, но тогава ще се тревожа. — Замислих се за миг и продължих: — Всъщност аз така и не ти благодарих за… Знаеш за какво. Че го разкара от мен. И защото си честен с мен. В противен случай най-вероятно още щях да съм разстроена и не на себе си. Сега поне ми се струва, че напредвам.

— Няма нужда да ми благодариш — усмихна се той. — Всъщност аз трябва да ти благодаря.

— Ти на мен? Защо?

Въздъхна и ме погледна, сякаш се колебаеше дали да каже какво мисли.

— Когато се преместих, не бях в най-добра форма. Дори не исках да се местя от последната квартира, но се налагаше. Но сега къщата… Не знам… Усещам я като свой дом и до голяма степен това е свързано с теб.

— С мен? Как?

Сви рамене и прецених, че изглежда леко смутен.

— Не знам. Наясно съм само с това: с нетърпение очаквам да те видя.

Дори се засмя от смущение, а аз се досетих, че той всъщност ме харесва и се опитва да ми го каже, без да ме подплаши.

Понечих да отбележа: ти не ме познаваш, но това някак не отговаряше на истината. Знаеше за мен много повече, отколкото който и да е в службата, а приятели аз вече нямах.

Плахо, сякаш не с моя глас, признах:

— Караш ме да се чувствам в безопасност.

После атмосферата се промени. Дали защото пих прекалено много — почти цяла чаша, по дяволите — или защото кръчмата се напълни и навсякъде около бара седяха хора? Стюарт ме изгледа изпитателно, но аз издържах на погледа му.

Някой прибра чашите ни и вълшебството отлетя.

— Още едно питие? — попита той.

Наканих се да стана и този път аз да платя, но той ми махна да не мърдам.

С лекота можех да заспя в удобния диван.

— Някой седи ли тук? — попита млада жена, съпровождана от по-възрастна.

Майка и дъщеря бяха тръгнали на пазар, ако се съдеше по торбите.

— Да, но има достатъчно място там — посочих аз другия диван.

Питах се колко ли ще издържа, преди цялото това излагане на показ да ме притесни.

Грабнах сакото на Стюарт от съседния диван и го метнах на облегалката на нашия. С усилие надвих желанието да го подуша и се разсмях. Боже, вече бях пияна. Можех да си позволя само още една чаша вино; само една.

Стюарт се върна след — по моя преценка — цяла вечност и седна до мен, без дори да погледне двете жени, бъбрещи каква грешка е допуснал някой си Франк, като изоставил Джулиет. Диванът не беше особено голям.

Това всъщност представляваше изпитание. Ако успея да се справя, ако успея да го изтърпя да седи така близо до мен на обществено място, ако съумея да водя разговор — какъвто и да е — с този почти непознат мъж, когото обаче вече инстинктивно харесвам и на когото имам доверие, тогава навярно нещо ще се случи; в някакъв момент в бъдещето.

— Добре ли си? — попита Стюарт.

С кое да съм добре, исках да попитам, но той имаше предвид, че седи така близо до мен и бедрото му е опряно в моето. С изключение на Робин, който ми се нахвърли, и Стюарт, който се погрижи за мен по време на пристъпа на паника, за пръв път допусках физически контакт с мъж от него насам.

— Добре съм — уверих го аз, като се питах колко ли са пламнали страните ми. — Питах се… Как така… не ме е страх от теб. Аз се плаша от всички. От абсолютно всички. А ето че не съм изплашена, когато си до мен, макар да не знам нищо за теб.

Той пресуши половината си бира на един дъх и постави решително чашата пред себе си.

— Радвам се, че не се страхуваш от мен. Няма и защо.

Взе ръката ми. Погледнах към пръстите си в неговата длан и се запитах защо са толкова студени, когато останалата част от мен е така гореща: абстрактно мислех и за ръцете му — големи, силни, с къси нокти. Чаках паниката да ме завладее, но пристъп не последва. Сърцето ми биеше учестено, но не от страх.

— Що се отнася до това дали ме познаваш, ще ти кажа някои неща. От известно време искам да ги споделя, но просто не ми се удаваше възможност. Затова ще го направя сега.

Понечих да обърна внимание, че когато е бил с мен, никога не съм му позволявала да вземе думата, ала за щастие се стърпях и не си отворих устата.

— Преди да се преместя тук, живеех в Хампстед с гаджето си Хана. Тя всъщност ми беше годеница, а не гадже. Мислех, че сме щастливи, но очевидно не е било така.

Млъкна внезапно и се загледа в ръката ми, вкопчила се в неговата. Леко го стиснах и попитах:

— Какво стана?

— Оказа се, че излизала с друг. Някой от службата й. Забременя и направи аборт. Разбрах всичко едва след като се беше случило. Определено ми беше трудно…

— Това е ужасно — изкоментирах аз.

Усещах обидата, която струеше от него.

Палецът му погали нежно ръката ми, от което потреперих.

— Излиза, че още не си готов за нова връзка — отбелязах аз направо, като се постарах да смекча думите с усмивка.

Господи, помислих си, какво ли още бих изтърсила, ако изпия нова чаша.

За щастие той се усмихна.

— Не, не съм. — Допи си бирата, погледна отново ръцете ни и каза: — Но нещо ми подсказва, че и ти още не си готова.

Поклатих глава. Замислих се и накрая успях само да изрека:

— Съмнявам се дали някога ще бъда.

— Толкова лошо ли беше? — не се въздържа той.

Кимнах. Говорих по въпроса при разпита в полицията, но и тогава отговарях само на конкретни питания, без да се впускам в подробности. Опитаха се да ме накарат да говоря за случилото се в болницата. Научих се какво да им казвам, кои детайли ще ги направят щастливи, ще ги убедят, че се възстановявам, а аз през цялото време се молех да ме пуснат и да ме оставят на мира. Най-после ме изписаха. Предполагаше се по-нататък да ми помогнат с консултации, но до тях така и не се стигна. И без това нямаше да ги посещавам. Исках само да избягам; да избягам бързо и никога да не поглеждам назад.

Нито за секунда не ми беше хрумвало, че някога ще заговоря по въпроса, но сега думите излизаха от устата ми, все едно ги изрича друг, а аз просто седя и слушам.

— Нападнаха ме.

След известно мълчание той попита:

— Намериха ли злосторника?

— В затвора е — кимнах аз. — Дадоха му три години.

— Три години? Не е много.

— Все пак е нещо, нали? — свих рамене аз. Три години, трийсет години… Можеха никога да не го заловят. Така поне имах възможност да избягам.