Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (74)

Петък, 19 март 2004 г.

На път за вкъщи се отбих в пощата и взех формуляри за паспорт. После влязох в някои магазини за конфекция и поогледах разни дрехи, но не си дадох труда да пробвам някоя. Просто не ми се прибираше веднага вкъщи. Днес Лий беше на работа. От снощи нито ми беше изпращал съобщение, нито ми се беше обаждал.

Отворих входната врата и моментално ме обзе познатото чувство, че нещо не е наред. Не се усещаше течение, миризма или друго. На алеята беше само моята кола, от колата на Лий нямаше и следа. Но знаех, че в мое отсъствие някой е влизал.

Останах за миг на изтривалката, с отворената врата зад себе си, и се питах дали да вляза, или да се кача отново в колата и да запраша нанякъде. Антрето беше пусто; от него се виждаше чак до дъното, където се намираше кухнята. Всичко беше както го оставих.

Това са глупости, уверявах се аз. Никой не е влизал тук. Всичко е плод на въображението ми, още съм под въздействието на нахълталия обирджия.

Оставих ключовете и чантата си в кухнята, отидох във всекидневната и застинах на прага. Лий седеше на дивана и гледаше телевизия с изключен звук.

Ахнах от удивление.

— Боже, изплаши ме до смърт.

Той се изправи и пристъпи към мен.

— Къде, по дяволите, беше?

— В града. Отбих се в пощата. И не ми дръж този тон! Какво значение има къде съм била?

— Била си в пощата два шибани часа?!

Стоеше на сантиметри от мен. Усещах топлината на тялото му и силата на гнева му. Ръцете му бяха отпуснати, а гласът — равен.

Независимо от това се изплаших.

— Ако ще ми говориш така, отново ще изляза — обявих аз и му обърнах гръб.

Усетих как пръстите му се впиха в раменете ми и в следващия миг ме завъртя с такава сила, че краката ми се отделиха от пода.

— Да не си посмяла да ходиш някъде — изсъска той в лицето ми.

— Извинявай — смотолевих аз.

Пусна ме и залитнах. Освободена от хватката му, хукнах към входната врата, без да ме е грижа, че ключовете ми са в кухнята; изпитвах потребност да изляза, да се махна.

Така и не успях. Стигна до входната врата преди мен и докато се усетя какво става, юмрукът му се стовари върху лицето ми, в слепоочието.

Рухнах на пода до стълбището. Той стоеше над мен и ме гледаше. Бях толкова шокирана, че не можех да дишам; хлипах и опипвах лицето си, за да видя дали кървя. В този момент Лий коленичи до мен и аз трепнах, очаквайки да ме удари отново.

— Катрин — подхвана с нисък и изненадващо спокоен тон, — не ме карай отново да го правя, чу ли? Прибирай се вкъщи навреме или ми казвай къде си. Простичко е. И е за твое добро. По улиците бродят някои доста опасни хора. Само аз се грижа за теб. Известно ти е, нали? Затова прави каквото ти казвам.

Имах чувството, че всичко се преобръща. Сякаш се слагаше край на връзката ми с Лий. Вече знаех на какво е способен, какво може да направи и какво очаква от мен. В лицето на предишната наивна и безгрижна Катрин се затръшна врата. От мен оставаше само онази част, която непрекъснато се страхува, гледа през рамо кой я преследва; онази, която съзнава, че каквото и да се крие в бъдещето, то не е добро.

Часове по-късно, когато най-после събрах смелост да се погледна в огледалото, на лицето ми почти нямаше белег, а бях едва ли не убедена, че е счупил скулата ми. Болеше ме главата, но кожата на нараненото място беше цяла и се забелязваше съвсем лека подутина; все едно въобще не ме беше ударил.