Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (88)

Петък, 21 май 2004 г.

Лий щеше да работи през целия уикенд. Най-неочаквано този път ми го съобщи предварително. Не знаех защо го направи. Да не би, за да провери дали няма да избягам? Убедена съм, че не знае за Ню Йорк. Затова дебнеше няма ли да се опитам да се откъсна от него по друг начин. Дори предложи да изляза тази вечер, да се видя с приятели.

През последните няколко седмици се държеше така, сякаш връзката ни е напълно нормална. Не упражни насилие върху мен, не се появяваше ненадейно, дори не предявяваше неразумни искания. Държа се съвсем мило: грижеше се за мен, когато бях настинала миналата седмица, готвеше ми и ми пазаруваше. Ако не бях опознала и другото му лице, щях да съм доволна как тече връзката ни.

Нещата потръгнаха още по-добре, когато му съобщих намерението си да взема по-дълга отпуска от службата. Казах му го като предпазна мярка: ако някой от службата звънне или аз случайно се изтърва за нещо, щях да имам с какво да се оправдая. А и разбира се, той искаше да напусна работа още от самото начало. Тогава си въобразявах, че иска да ме вижда по-често, а всъщност бе ставало въпрос за контрол още тогава.

Сега вече го познавах несравнимо по-добре. Когато бях на работа, ми звънеше в странни часове на деня. Намерех ли пропуснато обаждане от него, веднага му звънях. Винаги ме питаше с какво ще съм заета, дали имам съвещания: знаеше програмата ми по-добре от мен. Веднъж едно заседание продължи по-дълго от очакваното. Когато после му се обадих, очаквах да е сърдит, но не беше. По-късно се оказа, че идвал до службата ми, видял колата ми на паркинга, отворил я с резервния ключ (вече има дубликати на всичките ми ключове) и проверил километража, за да разбере дали не съм ходила някъде, без да го уведомя предварително. Знаеше съвсем точно колко километра е навъртяла колата ми, колко е разстоянието от вкъщи до офиса и обратно. Въобще не беше възможно да се отклоня от обичайния маршрут.

Никога не бях протестирала срещу това, но не беше редно, знаех го много добре. Съзнавах, че съм изцяло под контрола му. И това беше моята форма на бунт. Той нямаше представа какво се върти в ума ми. Нямаше представа как търся начин да се спася; нямаше представа и доколко съм наясно, че разполагам с един-единствен опит. Щеше да ме убие — знаех това — ако не успеех да се справя.

Поддържах връзка с Джонатан. Бях пряма и в прав текст настоях да премисли дали иска аз да оглавя клона в Ню Йорк. Не помнех дали съм му споменавала желанието си един ден да оглавя своя компания, но може и да съм му казвала. Не ме интересуваше естеството на работата. Щях да се старая с всички сили. В момента гледах на нея като на спасителен изход. За щастие всичко можеше да се обсъжда по електронната поща. Не се налагаше нищо да бъде пращано на домашния ми адрес. Седмица по-рано си бях получила паспорта и го бях оставила в чекмеджето в службата си.

Надявах се Джонатан да ме наеме. Не знаех дали ще запазя разсъдъка си, ако ми откаже. С кредитната си карта отдавна пазарувах онлайн, затова ако си резервирах полет, Лий нямаше как да разбере. Проверявах си имейлите в службата. След обира не си дадох труда да си взема нов лаптоп; не виждах смисъл.

Затова засега той можеше да ме дебне и наблюдава колкото си иска; нямаше да се задържа още дълго в Ланкастър.

Съвсем скоро щях да съм свободна.