Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (11)

Събота, 17 ноември 2007 г.

Уикендите ми са странна смесица от отпускане и стрес. Някои са хубави; други — не толкова. Определени дати също са хубави. Ходя на пазар за храна само на четни дати. Ако 13-и се пада през уикенда, не предприемам нищо. На нечетни дати излизам да тичам, но само ако е облачно или вали, а не когато е слънчево. На нечетни дати не готвя; ям само нещо студено или претоплено.

Всичко това е, за да осигуря покой на мозъка си; иначе през цялото време, ден и нощ, той генерира представи за събития, които са ми се случили или биха ми се случили. Все едно отново и отново гледаш филм на ужасите, но така и не привикваш към вцепеняващите сцени. Ако подредя нещата както трябва, ако го направя в определен ред, проверя щателно всичко и следвам подходящия ритъм, образите изчезват за известно време. Успея ли да изляза през вратата убедена, че всичко в апартамента е обезопасено, тогава си осигурявам няколко часа, през които най-ужасното чувство е бегло безпокойство, сякаш не всичко е наред, но не съм в състояние да кажа какво конкретно. Най-често обаче се старая доста при проверките и ако въобще успея да изляза от сградата, през остатъка от деня се притеснявам дали съм направила всичко както трябва. Тогава целият ми ден е запълнен с образи какво евентуално ще заваря, когато се прибера. Ако не се прибирам по различен маршрут всяка вечер, тогава някой ще ме проследи. Правилно схващате картинката; никак не е приятна.

Каквото и да е това, то ме завладя изведнъж, а сега не ме оставя на мира. От време на време се улавям, че създавам ново правило. Миналата седмица усетих, че отново съм започнала да броя стъпала; не го бях правила от години. Определено мога да мина и без това, но вече някак съм неспособна да се контролирам. Ставам все по-зле, а не по-добре.

Отново е събота, нечетна дата, а съм свършила и хляба, и пакетчетата чай. Чаят е важно нещо, защото е свързан с друго неизменно правило, особено през почивните дни. Ако не пия чай в осем, десет, шестнайсет и двайсет часа ставам изключително напрегната, защото не върша правилните неща, а вероятно и поради липсата на кофеин. Погледнах в кофата за боклук, където захвърленото ми от глупост пакетче от осем часа сутринта — не бях забелязала, че е последното — лежеше сред обелките от картофи и остатъка от соса за пица от снощи; за миг ми мина през ума да бръкна и да го извадя, за да го използвам отново, но и това нямаше да доведе до желания резултат.

Самият факт, че се бях докарала до положение да остана без чай, стигаше, за да се почувствам необичайно напрегната. Много ме бива да се самообвинявам. Ако изляза да си купя, няма да успея да проверя къщата щателно, защото не е четна дата. Дори да съумея да изляза, да купя чай и да го донеса вкъщи, междувременно някой ще нахълта и ще изчака завръщането ми.

Прекарах повече от час да се кося кое от двете е по-лошото и кое правило е по-важно. В опит да разкарам образите от главата си проверих апартамента няколкократно, но всеки път сбърквах по нещо. Колкото повече го правя, толкова по-уморена се чувствам. Понякога зациклям. Най-накрая вече нямам физически сили да проверявам.

Тих, плах глас в главата ми се опитва да бъде чут над кавалкадата от самообвинения и крещи: не е нормално!

В десет без петнайсет седях в ъгъла — кълбо от нерви, готово да се самоунищожи. Чух как входната врата се затвори — точно както трябва — и стъпки се отправиха нагоре.

Преди да се замисля, прозрях пътя към спасението. Като не мога да си набавя пакетчета чай, не мога ли да ги заема…

Стъпките подминаха вратата ми и продължиха към горния апартамент. Изчаках малко, разтърках си бузите, за да залича сълзите, и прокарах пръсти през косата си. Не разполагах с време да проверявам апартамента. Резето на входната врата беше свалено; чух го, когато го дръпна. Определено го чух; значи оставаше само да се кача.

Взех ключа към апартамента, превъртях го само веднъж — и проверих само веднъж — и се качих по стълбите. Пред неговата врата спрях за момент. Никога дотогава не се бях качвала горе. На площадката имаше прозорец, но не и друга светлина. Погледнах надолу; виждах отчасти моята врата. Почуках, заслушах се и долових стъпки от другата страна.

Вратата се отвори и леко подскочих; всичко ми се струваше ужасно шумно.

Той имаше приятна усмивка.

— Здравейте. Добре ли сте?

— Да. Дали имате пакетчета чай? Да ми дадете няколко назаем. Моите свършиха.

Изгледа ме с любопитство. Опитвах се да изглеждам нормално, но отчаянието ми вероятно лъхаше от мен.

— Разбира се — каза той. — Влезте.

Остави вратата отворена и се вмъкна навътре, а аз останах на прага, загледана в гърба му. При нормални обстоятелства по-скоро бих умряла, отколкото да последвам непознат в затворено пространство, ала сега обстоятелствата не бяха нормални и понеже трябваше да си набавя пакетчета чай до десет часа, се наложи да го направя. В края на дългия коридор беше разположена кухнята. Прецених, че е точно над моята спалня. Нищо чудно защо китайските студенти ме бяха държали будна цяла нощ с купона си, помислих си аз. Върху кухненската маса се мъдреха три пазарски торби и той ровичкаше из тях.

— И аз току-що си купих. Свърших чая вчера. Аз съм Стюарт впрочем. Стюарт Ричардсън. Току-що се нанесох.

Подаде ми ръка. Поех я с най-дружелюбната усмивка, която успях да издокарам.

— Приятно ми е. Аз съм Кати Бейли, от апартамента отдолу.

— Здравей, Кати. Видях те в деня, когато брокерът ми показваше жилището.

— Да…

Дай ми пакетчетата чай, мислех си аз. Моля те, дай ми шибаните пакетчета чай и престани да ме гледаш по този начин.

— Знаеш ли — обади се той след миг колебание, — и аз бих пил един. Защо не сложиш чайника, докато прибера продуктите? Имаш ли нещо против? Заета ли си?

Притисната така, не можех да призная, че сега за мен най-належащо е да се тревожа как да се снабдя с така необходимото ми следващо пакетче чай, докато часовникът ми вече показва десет без три — с други думи, няма да пия така желания чай, ако не го направя веднага.

Затова се залових за работа. От плота до мивката взех две разностилни чаши и ги изплакнах. Млякото беше в хладилника. От чешмата налях вода в чайника и я сложих да кипне. Направих чай и го разбърках. Добавих млякото капка по капка, докато придобие нужния цвят, а през това време Стюарт прибираше продуктите и бъбреше за времето и колко е прекрасно да намери такъв прелестен апартамент само на няколко преки от Северната линия.

Отпих първата глътка парещ чай в мига, когато стрелката на секундарника застана на дванайсет. Усетих как изпитвам моментално облекчение, макар да го пиех в апартамента на непознат, в компанията на мъж, когото бях виждала само веднъж, и дори не се бях уверила, че моят апартамент е обезопасен.

Поставих чашата си върху подложка на кухненската маса и извъртях дръжката точно под прав ъгъл спрямо ръба. Не беше особено лесно, защото масата беше кръгла. Направих няколко опита, докато реша, че изглежда приемливо. Той ме погледна и учудено вдигна вежди, но този път успях да се усмихна, без да се насилвам.

— Извинявай. Малко съм… Не знам. Явно чаят ми дойде съвсем навреме.

Той само сви рамене и също ме дари с усмивка.

— Не се притеснявай. За мен е чудесно някой друг да го направи.

Седяхме в кухнята и отпивахме от чая в дружелюбно разположение на духа. Изведнъж чух:

— Почуках на вратата ти онази вечер. Реших, че си излязла.

— Така ли? — учудих се аз. — Кога точно?

— Май в понеделник — отговори той след леко замисляне. — Някъде към седем и половина — осем…

Беше по-скоро девет, помислих си аз. Опитах се да прозвуча непринудено:

— Не съм те чула. Вероятно съм била в банята. Дано не е било спешно.

— Не. Просто ми хрумна да кажа „здрасти“ и да се представя. Редно е да ти се извиня, ако те безпокоя, когато се връщам вечер. Понякога се налага да работя до късно и никога не знам кога ще се прибера.

— Сигурно е тежко — изкоментирах аз.

Той кимна и продължи:

— След време свикваш. Но винаги ми се струва, че стълбището е ужасно шумно.

— Не — излъгах аз. — Заспя ли, нищо не чувам.

Изгледа ме за миг, сякаш напълно съзнаваше колко съм далеч от истината, но независимо от това се престори, че приема думите ми.

— Ако все пак те безпокоя, приеми моите извинения. Наистина.

Канех се да му отговоря нещо, но се спрях.

— Хайде, кажи — подкани ме той.

— Става въпрос за вратата — смънках аз.

— Вратата ли?

— Входната врата. Притеснявам се, когато резето не е спуснато. Понякога хора влизат и излизат, без да го дръпнат.

— Не се тревожи. Винаги проверявам дали съм го дръпнал.

— Особено вечер — поясних аз натъртено.

— Добре, особено вечер. Обещавам всяка вечер да проверявам дали е дръпнато.

Звучеше, все едно се заклева искрено, и го изрече, без да се усмихне.

Усетих, че съм на път да въздъхна облекчено.

— Благодаря — промълвих.

Току-що си бях допила чая и се надигнах да се прибера апартамента си, осъзнала къде се намирам.

— Заповядай — рече Стюарт.

Надянал найлоново пликче на ръката си, той го пълнеше с пакетчета чай от кутията; завъртя го и го завърза на върха.

— Благодаря — повторих аз и взех торбичката. — Утре ще купя. — Направих пауза, а после изненадах самата себе си, като продължих: — Ако някога свършиш нещо… просто почукай.

— Непременно — ухили се той.

Остави ме да направя няколко крачки към вратата, без да ме последва. Озовах се отвън.

— Ще се видим скоро — подхвърли той, докато слизах надолу по стълбите.

Надявам се, обади се тънко гласче в мен.

И се случи нещо изключително любопитно. Върнах се в апартамента, седнах пред телевизора и час и половина гледах някакъв филм, преди да се сетя, че не съм проверила жилището.

Това недоглеждане ми отне остатъка от следобеда и няколко часа вечерта.