Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (57)

Вторник, 25 декември 2007 г.

Сутринта на Коледа отворих очи и слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца, ме зашеметиха. За миг ми се стори, че е лято. Чух как Стюарт трака с посуда в кухнята и изведнъж се сетих: не, Коледа е. След няколко часа ще се появи Алистър.

Той разбра, че съм се събудила.

— Здравей — поздрави ме. — Честита Коледа. — Беше по джинси и оръфана сива тениска. — Слагам чайника.

— Най-добре да ставам — обадих се аз изпод топлата завивка.

Той дойде и седна до мен на дивана. Леко трепна, когато завъртя рамото си.

— Мислех си — подхвана впил очи в мен — дали да не звънна на Алистър и да отложа нещата.

— Какво?! Ще отложиш Коледа ли?

— Ако предпочиташ да си сама след вчера. Той положително ще разбере.

— Много си мил, но наистина съм добре — усмихнах се аз.

Придърпах завивката нагоре, защото изведнъж си дадох сметка колко оскъдно съм облечена. Връхлетя ме споменът, че снощи повръщах и имах пристъп на паника.

— Тогава най-добре се облечи — посъветва ме той весело. — Да сляза ли долу и да ти донеса дрехи, или тези от вчера те устройват? Вече са чисти.

Представих си как слизам в апартамента и сама търся какво да облека. Ако не грееше слънце, сигурно щях да искам той да е с мен. Погледнах към прозореца, облян от светлина. В ден като този не можеше да се случи нищо лошо.

— Ще се справя сама. Отивам да се облека и се връщам.

— Донеси си и нещата — предложи той.

— Нещата?

— Четка за зъби например и други такива. В случай че искаш да останеш и довечера.

Няма да оставам тази вечер. Би било истинско чудо, ако някога въобще успея да изляза от апартамента си отново. Следващите два часа ще се посветя на проверка, помислих си аз, докато слизах по стълбите със сгънатите изпрани дрехи и обувките ми в ръце.

Апартаментът изглеждаше наред. Но беше студен, защото по това време обичайно съм на работа, а отоплението се изключва в шест часа. Завесите висяха както ги оставих; всичко беше както трябва. Проверявах последователно и си мислех колко е странно да го правя облечена с долнището на анцуга на Стюарт и тениската му.

След трикратна проверка си взех душ, за да се стопля, и си измих косата, за да й придам приличен вид. Погледнах в гардероба и се запитах дали всъщност притежавам дреха, с която да не приличам на петдесетгодишна.

Извадих черно бюстие — обикновено го нося под сакото, когато съм на работа, и черна пола, достатъчно къса, за да изглежда дръзко; намерих и черен чорапогащник. Приличах на начинаещ нинджа. Накрая, в дъното на едно чекмедже, открих розова кашмирена жилетка. Тя поне щеше да скрие белезите по ръцете ми. Не я закопчах, а я вързах на талията.

Огледах тъжно всичките си обикновени обувки — все подходящи за носене под панталони или достатъчно удобни да хукна в спринт при необходимост.

По дяволите — и без това не ми трябват обувки. Нали отивам на горния етаж?

Подсуших си косата с пешкира и си сложих грим; съвсем малко, защото не исках да го плаша. След всички приготовления се погледнах в огледалото. Изглеждах доста странно и изключително слаба. Въобще не приличах на себе си. Ако реши да ме търси, помислих си, едва ли ще ме разпознае.

Не исках да мисля за това. Извадих сак и напъхах в него някои основни неща — четка за зъби, маратонки, тениска, чисто бельо. Взех достатъчно, та да не се налага по-късно да слизам, ако не съм в настроение.

Оставих сака до вратата, за да ми е подръка, и отново се захванах да проверявам.