Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (120)

Неделя, 11 май 2008 г.

Намерих бележката едва четири дни след като се срещнахме със Силвия в кафенето. Стюарт беше на работа и аз се хванах да пера.

Беше пъхната в джоба на широката ми пола; беше толкова малка, че едва ли бих я забелязала, ако по силата на навика не проверявах съдържанието на всеки джоб, преди да пъхна дрехата в пералнята.

Състоеше се само от четири думи. Всеки можеше да ги е написал, но знаех, че е тя.

СЕГА ВЕЧЕ ТИ ВЯРВАМ

Четири думи, надраскани върху сметка от кафенето в „Джон Луис“.

Всичко ме осени след няколко секунди. Чудех се дали не е прекалено късно. Питах се дали да не отида в апартамента й, да я измъкна и да избягаме. Но къде можехме да отидем? Замислих се защо да не го открия, да взема нож и да го изненадам; запитах се дали да не звънна на Стюарт в службата и да го попитам как да постъпя.

Накрая предприех единственото смислено действие: качих се в апартамента на Стюарт с мобилния си телефон. Без него там ми се стори тихо и пусто. Седнах до масата в кухнята и набрах номер.

— Може ли да говоря с офицер Холандс, моля? — попитах аз, когато отсреща вдигнаха.

Наложи се да изчакам няколко минути, преди тя да се обади. Междувременно слушах как полицай в участъка в Камдън успокоява някого по телефона:

— … дишайте дълбоко. Не се притеснявайте. Разполагате с време. Да, знам — трудно е, но ние затова сме тук…

— Ало? Кати?

Тонът й беше делови. Изведнъж се запитах дали постъпвам правилно.

— Извинявай, че те безпокоя. Притеснявам се за някого. За моя приятелка. Мисля, че е в беда.

 

 

Толкова рано в неделя вечерта кръчмата „Рест Ашуърд“ беше почти празна. Някои от редовните посетители седяха на бара, пиеха бира и обсъждаха пазара на недвижими имоти. Бях подранила. Взех си чаша бяло вино и се разположих на същия диван, където навремето седяхме със Стюарт, когато ме хвана за ръката и ми разказа как Хана го е предала.

Тя закъсня само десет минути. Не знам какво очаквах, но я разпознах още щом влезе през вратата. Джинси, черна тениска, късо подстригана руса коса. Беше по-ниска, отколкото очаквах, но с вид на човек, който е добре да е на твоя страна при физическа разправа.

Отиде до бара, взе си питие и се насочи право към мен.

— Кати?

— Как ме позна?

— Сама си — ухили се Сам.

Огледа заведението и предложи да излезем навън, в градината. Там имаше две маси.

— Благодаря, че се срещаш с мен — подхванах аз.

Смая ме готовността й да промени плановете си за вечерта и да приеме да се срещнем, за да чуе историята за Силвия.

— Няма нужда. Вечерта е прекалено хубава, за да я прекарам вкъщи.

Отпи от бирата и ме погледна с очакване.

Разказах й всичко: за приятелството ми със Силвия, как се отдалечихме, когато замина за Лондон, а аз се мъчех да скъсам с Лий; как я видях в автобуса, как Лий бе използвал адреса й, за да получи работа в моята служба. После й разказах за посещението си преди няколко седмици, за срещата ни наскоро и най-накрая — за бележката.

Извадих я от джоба си, разгънах я и й я подадох.

— Какво мислиш, че означава? — попита тя.

— Явно е приела, че Лий е бил брутален с мен, защото сега прави същото с нея.

— Казала ли ти е, че има връзка с него?

— Не точно.

— Спомена ли, че се страхува от него?

— Не, но много неща сочат в тази посока. Когато ми звънна за срещата в сряда, използва обществен телефон, а не мобилния си. Лий подслушваше моите телефони и четеше имейлите ми. Така разбра, че се готвя да избягам. Вероятно прави същото с нея. На срещата дойде облечена в доста нехарактерни за нея дрехи.

Сам ме погледна учудено. Имаше големи сини очи.

— Силвия винаги носи ярки дрехи — обясних аз. — Предпочита жълто, червено, лилаво, тюркоазено. В сряда носеше черна пола и бяла блузка. Отивала на интервю за работа. Нейните дрехи бяха в торбата с нея. Никога преди не го е правила. С начина си на обличане винаги се е откроявала в тълпата. Затова го правеше.

— А сега мислиш, че е искала да се слее с тълпата?

— Точно така. Най-вероятно той я следи, както правеше с мен. Освен това не носеше чанта, а само торбата.

— Нямаше чанта?

— Тогава не се замислих, но вероятно е сложил подслушвателно устройство в нея и затова не я е взела. Знам колко налудничаво звучи, но не е, когато си живял с такъв човек.

— Тя спомена ли нещо за него? Каза ли, че е нещастна?

— Не, но изглежда се канеше да го направи. В този момент обаче звънна телефонът й. Веднага след това тя си тръгна.

— Силвия ли е пъхнала бележката в джоба ти?

— Написана е върху сметката, а денят и часът съвпадат със срещата ни. Явно я е написала, преди да се появя.

Сам взе бележката и я разгледа, обърна специално внимание на написаните думи. Чудех се не се ли пита дали аз не съм ги писала.

— Слушай, защо изведнъж ще ми повярва? В съда даде показания, че Лий не ме е наранил, че съм психо и сама съм си нанесла ударите, а беше най-добрата ми приятелка! Какво е станало, та изведнъж да ми повярва?

Сам Холандс въздъхна дълбоко, огледа градината и се наведе по-близо към мен.

— Преди да се видя с теб, се отбих на адреса, който ми даде. Никой не ми отвори. Дано няма нищо обезпокоително, но наистина се притеснявам, че господин Брайтман се опитва да установи контакт с теб.

— Няма причина да се тревожиш за мен — отвърнах аз храбро. — Знам много добре какъв е, на какво е способен.

— Ще направя каквото е по силите ми — усмихна ми се тя. — Ще поразпитам, ще проверя дали е наред. Междувременно обаче той, изглежда, не е направил нищо, за което да му търсим отговорност. Докато не предприеме някакви действия, нямаме право да го държим далеч от теб.

— А онзи, за когото се представяше — Майк Нюъл… Полицията провери ли дали има приятел в Испания, готов да свидетелства, че е работил при него последната половин година? Въпреки че съзнавам — нищо не доказва, че Майк Нюъл и Лий Брайтман са едно и също лице.

— Остави това на мен. — Тя допи бирата си. — Ще поддържаме връзка. Междувременно ще наглеждам приятелката ти. — Изправи се и се протегна. — Боже, беше много дълъг ден.

— Сега не си ли дежурна?

— Не — усмихна се тя. — Ще изям едно къри и ще си взема дълга гореща вана.

Вървях с нея до кръстовището с Талбот Стрийт, където тя взе метрото.

— Не забравяй — обърна се Сам към мен на сбогуване, — ако ти трябва помощ, паролата е „Великден“.

— Няма — уверих я аз усмихната.

Прибрах се почти по тъмно. Все още се усмихвах, докато напъхвах ключа в ключалката. Без да го завъртя, вратата се отвори. Някой я беше оставил отключена.

 

 

Намерих вратата на моя апартамент заключена, както я бях оставила. Нищо не беше размествано, нищо не беше пипано, но ме обзе безпокойство.

Стоях в средата на всекидневната и гледах към балконските врати и градината отвъд. Проверих вратите към балкона. Бяха затворени и заключени; отворих ги. Независимо че слънцето залязваше, навън все още беше топло.

Портата в дъното на градината висеше на пантите. Стоеше така от една буря през февруари миналата година. Бях помолила компанията по поддръжката да я оправи, изпратиха човек, но той я закрепи само временно. И без това никой не използваше градината, затова не ме притесняваше, че портата зее полуотворена.

Наоколо цареше тишина.

Запитах се какво ли прави, къде е. Дали Силвия е заключена в банята си и кърви, докато някой дойде да я спаси, както Уенди ме беше спасила?

След време Уенди ми разказа, че когато той излязъл от входната врата, тя вадела продуктите от багажника на колата си. Изглеждал замаян, обясни тя, все едно е пил. Качил се в колата си и отпратил. Но не това привлякло вниманието й. Докато се настанявал на шофьорското място, забелязала кръвта по ръцете му и предницата на ризата.

За мое щастие не бил затворил вратата плътно. Щом се убедила, че е заминал, отворила и влязла. Викала: „Ехо?“, докато се качвала по стълбите. Намерила ме върху килима в стаята за гости. Помислила, че вече съм мъртва. Записът от разговора й на 911 беше пуснат като веществено доказателство в съда. Уенди се потресла, когато открила кървящо от стотици места голо тяло, което едва дишало. На мен ми беше мъчително да я слушам. Този ден за последен път присъствах в съда.

Неочаквано мобилният ми телефон звънна от чантата и аз неволно подскочих.

— Здравей — поздрави Стюарт. Звучеше адски уморен. — Липсваше ми днес.

— И ти на мен. Приключваш ли вече?

— Да. Дописвам някои неща и тръгвам. Пътьом да взема ли нещо за хапване?

— Звучи добре. Слушай, ще изляза за малко. Искам да проверя нещо в службата.

— Ще се връщаш в службата? — попита той с променен глас.

— Не се безпокой. Няма да се бавя. Вероятно ще се прибера преди теб.

В другия край на линията последва пауза.

— Кати, добре си, нали?

— Да, разбира се. Искам да го махна от главата си, за да не го мисля цяла вечер.

— Добре, но вземи телефона със себе си.

— Ще го взема. Доскоро.

— Обичам те.

— И аз.

Затворих и се замислих как ли съм звучала, ако някой ме е слушал. Дотогава избягвах да говоря със Стюарт от моя апартамент, в случай че Лий е поставил подслушвателни устройства. Запитах се колко ли време ще издържа.

Хванах автобус, който да ме откара в желаната посока. Движението не беше твърде натоварено, но докато стигна до улицата на Силвия, се стъмни. Мина час, откакто Стюарт ми се беше обадил в апартамента.

Този път вратата към къщата беше плътно затворена. Натиснах бутона на апартамент номер две. Чух звъна в задната част на къщата, но никой не отговори. Изчаках малко и отново позвъних. Погледнах си часовника. Девет и десет. Трябваше да си е вкъщи. По това време в неделя дори в Лондон повечето хора са си вкъщи. Звъннах отново. Този път по домофона се чу глас. Не беше Силвия, а някой друг.

— Очевидно я няма. Защо не се разкараш?

— Извинете, но имахме уговорка — излъгах аз. — Ще ме пуснете ли?

Не последва отговор. Домофонът мълчеше.

Е, не можех да стоя тук цяла нощ. Отидох до края на улицата, завих наляво и тръгнах към задната част на къщите, където несъмнено имаше алея. Беше съвсем тъмно и сигурно пълно с кучешки изпражнения, преобърнати кофи за смет и всякакви други ужаси, но поне някъде там се намираше задната страна на апартамента на Силвия и градината, където пихме чай, докато се наслаждавахме на слънчевата светлина.

Извървях двеста и десет стъпки — точно толкова изминах край фасадата на къщата й до края на улицата — и се изправих пред полусрината ограда. Опипах грубите тухли, хванах се за горната страна и се повдигнах, търсейки пролука, за да стъпя с обутия си в гуменка крак.

Сложих лакти върху оградата и се надигнах. Видях познатата градина и прозорците на апартамента — тънеха в мрак. На първия и втория етаж прозорците светеха весело и бяха широко отворени. Следователно се налагаше да съм изключително тиха.

Стъпих върху оградата и се замислих какво да предприема. Наистина съществуваше вероятността да не си е вкъщи — да е заминала за уикенда, да е на гости при приятели или при родителите си в Ланкастър. Да е успяла да избяга от него завинаги, за разлика от мен.

Или се намираше вътре и всички светлини бяха загасени.

Е, бях стигнала дотук. Не можех да се върна вкъщи, без да проверя. Прехвърлих крака към градината и се спуснах надолу; ожулих си задната част на бедрата и се проклех, задето бях излязла по лятна рокля.

Чувах шум и смях от апартаментите горе. Долиташе и класическа музика; навярно течеше тържествена вечеря.

Прекосих градината и се озовах на балкона към апартамента.

Изчаках очите ми да се приспособят към тъмнината и надникнах през прозореца във всекидневната. Беше такава, каквато я помнех: с плакати, с разноцветния диван, с валящи се навсякъде книги и списания. В дъното се виждаха вратите към банята и спалнята, ако се ориентирах правилно.

И двете бяха отворени.

Това реши въпроса; където и да беше, не я държаха заложница в собствения й апартамент.

Почувствах се доста глупаво. Хукнах към дъното на градината, очаквайки всеки миг някой да ме зърне и да се развика. Стигнах до оградата. От тази страна изглеждаше по-висока. Предстоеше ми да положа големи усилия, за да я изкача. Погледнах портата към алеята. На нея висеше голям катинар, което също не я правеше лесен път за измъкване. На няколко метра от портата видях стара кофа за смет. Макар и празна, миришеше лошо. Придърпах я до стената и се качих на нея под звуците на Втория концерт за пиано на Шостакович, които долитаха от къщата. Стъпих на капака и проверих дали ще издържи тежестта ми. Издържа. Ала в мига, когато се хванах за горния край на оградата, кофата се килна, а капакът с грохот се стовари върху земята. Музиката спря, чуха се тревожни гласове: „Какво беше това?“. „Най-вероятно лисица, скъпа. Не се притеснявай“…

Бързо се прехвърлих и за момент останах неподвижна, за да си поема дъх. Какво правех тук, когато можех да съм вкъщи със Стюарт, който вече сигурно се тревожи къде съм.

Време беше да се омитам. Където и да беше Силвия, поне бях проверила.

 

 

Качих се на автобус, който ме остави от другата страна на парка, на половин километър от вкъщи. Полувървях, полутичах през тъмнината, за да стигна до Талбот Стрийт. Небето беше ниско и покрито с облаци. Всеки момент щеше да завали.

С наближаването към вкъщи погледнах прозорците на Стюарт. Светеха. Беше се прибрал преди мен. Преодолях желанието да се кача направо горе. Вместо това отидох до задната алея.

Исках да помисля.

На връщане не срещнах жива душа, вече никой не се движи пеша из Лондон след стъмване, поне не и в предградията.

Само аз.

Със Силвия се беше случило нещо лошо. Знаех го със сигурност, както знаех името си. Толкова се бе променила; беше станала неузнаваемо кротка, а очите й имаха вид на очите на преследвано животно. Бях помислила, че Лий я използва, за да стигне до мен, но може би той не се интересуваше вече от мен, може би беше намерил друга, която да контролира.

Такива мисли се въртяха из главата ми, докато не погледнах към задната част на къщата и не видях, че завесите са дръпнати, а в трапезарията свети.

Застинах на място. Беше влизал вътре; вероятно още беше там.

За секунда ми хрумна да звънна на Сам Холандс, но се сетих, че може да е Стюарт — бях му дала ключ, — който се пита дали съм добре и е дошъл да провери.

В този момент нечия фигура застана до прозореца и аз се свих; само след секунда обаче въздъхнах облекчено. Стюарт, застанал до прозореца с мобилния си в ръка, натискаше бутоните. В същия момент моят телефон в джоба завибрира.

К., къде си? Все още ли си добре? С., х

Повече от всичко на света ми се прииска да го видя. Хукнах към изхода на алеята. Препъвах се в какво ли не, но се смеех, защото той беше тук и всичко беше наред.

Така се чувствах чак докато стигнах до входната врата. Пъхнах ключа в ключалката и вратата се отвори. Заключих отвътре и проверих вратата само веднъж, по-скоро по силата на навика. Исках да съм горе, при Стюарт, да ме прегръща и аз да не мисля за миналото, а само за бъдещето.

Пред вратата на моя апартамент спрях за момент и се заслушах. Нищо не се чуваше.

Завъртях ключа и отворих вратата. Пред мен се ширнаха всекидневната и трапезарията. И двете помещения бяха тъмни. Единствената светлина идваше откъм спалнята ми.

Нещо беше ужасно не наред. Защо Стюарт е изгасил светлините?

В следващия миг го надуших. Него. Веднага го разпознах и сърцето ми заби лудо, а стомахът ми се сви.

Лий!

Явно беше във всекидневната.

Опитах се да си представя къде се е скрил и чака да се прибера. Бавно отстъпих назад към площадката. Само лампата на нощното шкафче светеше. От новата си позиция виждах леглото в спалнята. Стюарт лежеше на него и приличаше на заспал. Точно се канех да въздъхна облекчено, когато отчетох, че в позата му има нещо неестествено, а и още беше с обувки. В следващия миг видях как върху бялата възглавница от главата му се стича нещо червено.

Тръгнах напред, преди да помисля.

— Стюарт! О, не!

Застанах до него и вдигнах главата му. В следващия миг с ужас погледнах кръвта по пръстите си. Той дишаше плитко и учестено.

Чух шум зад себе си и замръзнах.

Изправих се и бавно се извърнах.

Стоеше пред прага на спалнята и препречваше вратата.

И усетих нещо странно. Макар сърцето ми да биеше лудо и да се чувствах замаяна, същевременно бях и странно спокойна. Неизбежността го налагаше. Изпитах същото, когато се опита да ме убие миналия път. И тогава, разбира се, не успя да ме довърши. Щом тогава не успя, значи няма да успее и сега. Само дето не се засмях, преценявайки степента си на тревога — около 60.

— Господин Нюъл, колко мило от ваша страна да се отбиете.

Той се засмя, но същевременно долових известна несигурност у него. Не беше толкова едър, колкото някога, или аз бях създала образа на чудовището в главата си? Мисля, че и той не ме позна. Бях една съвършено различна Катрин, не онази, която знаеше.

— Новият ти тип не е кой знае какво. Лесно се хвана.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Давай тогава.

За моя изненада той ми позволи да изляза. Погледнах към входната врата и се запитах дали да рискувам, но знаех, че не мога да изоставя Стюарт.

Запалих лампата до дивана и седнах. В джоба беше мобилният ми телефон. Докато той се придвижваше да седне срещу мен, натиснах бутона с надеждата да набера последния избран номер. Изчаках няколко секунди и прекратих връзката.

— Добре изглеждаш — отбеляза той. А после, за мой ужас, добави: — Липсваше ми.

— Нима?

— Естествено. Мислех за теб всеки божи ден. Не биваше да приключваме така. Не беше редно.

— Какво искаш да кажеш?

Усетих, че се ядосвам. Питах се как да се държа. Мило? Свирепо? Как бих спечелила повече време?

— Трябваше да ми кажеш.

— Какво да ти кажа?

— Че си бременна. Трябваше да ми кажеш, Катрин.

Тонът му беше тих, почти нежен.

Не вярвах на ушите си.

— За какво говориш?!

— Загуби бебето. Нашето бебе. Ако ми беше казала, щеше да е по-различно. Още щяхме да сме заедно.

— Искаш да кажеш, че нямаше да се опиташ да ме убиеш, ако знаеше, че съм бременна ли?

— Щях да те спра да се държиш така грубо със себе си. Щях да се грижа за теб, да потърся помощ…

Бавно поклатих глава.

— Ти наистина ме смяташ за виновна. Вярваш на собствените си лъжи.

— Катрин, стига. Знаеш каква беше. Разбира се, че ти си виновна. Затова трябваше да те намеря, да те видя отново. Да те спра да не се нараняваш. Да го направим както трябва. Да се опитаме да създадем ново дете. Ще бъдем семейство.

Гледах го и ми идеше да прихна. От всичко, което си бях представяла през последните четири години, това определено не влизаше в списъка.

— Имам нужда от едно питие — обявих аз. — Ти искаш ли?

Изгледа ме продължително със сините си очи и отвърна:

— Разбира се.

Отидох в кухнята и извадих бутилка вино от хладилника. Обмислях дали да не я използвам като оръжие. Явно и той се досети, защото се изправи и тръгна към мен. Точно тогава мобилният в джоба ми звънна.

Стояхме един срещу друг. Извадих телефона и погледнах дисплея.

— Не отговаряй — нареди той в момента, в който натиснах зеления бутон.

— Здравей, Сам. Как си?

Тя беше на другия край. Моята спасителка. Звучеше уморена.

— Видях, че имам пропуснато обаждане. Добре ли си?

— Как прекара Великден? Мислех за теб…

Лий грабна телефона от ръката ми и го метна към стената. Той се разби и падна на няколко парчета върху облицования с плочки под.

— Казах ти да не отговаряш! Не ме ли чу?

Сега вече ми крещеше и се перчеше, за да ме сплаши.

— Постъпи глупаво. Ами ако реши да дойде да провери как съм?

Явно прекалих. Зашлеви ме през лицето с опакото на ръката си. Залитнах към тезгяха на бар плота. Усетих в устата си кръв. Трябваше да съм изплашена, да съм ужасена. Вместо това дадох да се разбере, че ми е писнало този мъж да контролира живота ми през всичките тези години.

— Кой беше?

— Сам — отвърнах аз. — Мисля, че ме чу. Разбира се, след като счупи телефона, няма как да провериш дали ти казвам истината, нали?

Той се изхили.

— Сам е в Ланкастър. Едва ли ще намине да види как си.

— Друга Сам.

Възползвах се от учудването му, за да стисна бутилката за гърлото и да я хвърля с все сили към него. Яростният ми писък, съпровождащ движението, навярно го оглуши. Целех се в главата му, но го ударих по рамото, и то не достатъчно силно, за да го нараня, но поне загуби равновесие.

Без да губя и миг, хукнах към банята, затворих вратата и заключих след себе си.

— Махай се! — крещях аз. — Махай се и ме остави на мира!

Сякаш би ме послушал. Секунди след това започна тропането. Последва пауза и трясък, когато удари вратата с рамо. Тя подскочи на пантите, но издържа. Нямаше обаче да устои дълго.

Когато вратата се отвори, бях готова да го посрещна. Разполагах с едно-единствено оръжие — дезодоранта, което впръсках в лицето му. Той отстъпи от вратата, покрил лице с ръце; кашляше и ругаеше.

— Кучка такава. Проклета долна кучка си, Катрин.

И аз не му останах длъжна.

— А ти, копеле, какво направи на Стюарт. Гадна отрепка!

Блъснах го и хукнах към кухнята, за да взема нож. Не си усещах пръстите, но трескаво отварях чекмеджета. Най-накрая намерих белачка за картофи. Стиснах я здраво и се обърнах да го пресрещна.

Него го нямаше. Не се чуваше нищо, освен лудото биене на сърцето ми и тежките капки дъжд, които започваха да се сипят по балкона отвън. Минаха няколко минути.

— Излез! — изкрещях аз. — Къде си, копеле? Вече въобще не ме е страх от теб, скапаняко. Излез, шибан страхливец!

Ръцете ми трепереха, но здраво стисках белачката.

Ако се беше изправил пред мен, определено щях да го наръгам, щях да нанасям удари по врата, по лицето му, навсякъде. Но него го нямаше.

Може би беше излязъл през входната врата. Погледнах към кухнята и видях нещо друго: електронната запалка за газовата печка. Пъхнах белачката в джоба и взех запалката.

— Покажи се! — изкрещях отново. — Какво чакаш?!

Входната врата стоеше леко открехната. Хукнах натам.

Той ме причакваше зад дивана. Изправи се внезапно и ме препъна. Докато се стоварвах на пода, изпуснах флакона с дезодоранта и запалката.

Разсмя се като маниак; по лицето му се стичаха сълзи от дезодоранта.

— Не се страхуваш, така ли? Това ли каза?

Седеше върху гърдите ми. Юмруците ми се сипеха по него с всичка сила, но явно никак не го притесняваха.

— Стани от мен, лайно такова — просъсках аз. — Веднага изчезвай!

Хвана здраво едната ми ръка и посегна да направи същото и с другата. Успееше ли, с мен бе свършено.

— Къде е Силвия? — извиках аз. — Какво направи с нея?

Изсмя се, сякаш казвах нещо забавно.

— Силвия, а? Е, да кажем, че няма да подаде жалба срещу мен.

По стената пробягнаха светлини от фарове. За миг видях уплаха в очите му. Този път и аз се изплаших. Сега вече видях, че ще ме убие, и то без да губи време.

Вместо да насоча свободната си ръка към лицето му, бръкнах в джоба и напипах белачката за картофи. С все сили я забих в ребрата му. Той извика и се отдръпна от мен.

Дръжката на белачката стърчеше от гърдите му.

Запълзях назад и опипом затърсих флакона и запалката. Точно ги намерих и Лий ме хвана за глезените. Започнах да ритам неистово. Явно засегнах чувствителна част с все още обутите си с гуменките крака, защото той извика и ме пусна.

В същия момент пак пръснах с дезодоранта и щракнах електронната запалка. Пламъкът го обгърна. Лий падна назад и започна да размахва ръце и крака. Запищя с всички сили.

Ръцете ми също горяха, но успях някак да пусна флакона. Докато той се въргаляше напред-назад и се гърчеше като обсебен от демони, се чудех дали да предприема нещо. Пламъците замряха. Лий лежеше с почерняло лице и изгорена риза.

Чух стъпки по стълбището и вратата се отвори със замах. Погледнах фигурите, нахълтали в апартамента. Бяха двама. Никога през живота си не съм се радвала толкова много да видя двама души.

Свлякох се на колене върху килима и се разплаках.