Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (9)

Понеделник, 12 ноември 2007 г.

Днес след работа се случи нещо необичайно.

Необичайните неща никога не ми действат добре. Понякога, ако имам хубав ден, се сещам за тях и се усмихвам, но докато се случват, никога не ми се отразява добре. В деня, когато тръбите се спукаха и се наложи в апартамента ми да влезе водопроводчик, преживях най-тежкия си пристъп на паника.

Още не проумявам как го преодолях.

Днес вечерта се замислих за това, защото в момента съм добре. Почти очаквам да ме обземе пристъп на паника по-късно, когато въобще няма да съм подготвена, но в момента всичко е наред и съм добре.

Точно приключих с вечерята и на вратата се почука.

Застинах, а цялото ми тяло се напрегна. Мисля, че дори спрях да дишам. Звънецът не беше звънял, следователно или беше някой от къщата, или резето на вратата не е било сложено. Какъвто и да беше случаят и дори животът ми да зависеше от това, тялото ми нямаше да се помръдне. Усетих как сълзи се стичат по страните ми.

Ново почукване, този път малко по-силно. Никой никога не е тропал на вратата ми досега.

От мястото си на дивана ясно виждах вратата; зяпах я цялата, както и шпионката на нея. Обикновено през нея нахлува светлина като лъч, но сега онзи, който стоеше от другата страна, я блокираше и аз виждах единствено черна точка тъмнина. Взирах се напрегнато, сякаш щях да различа едрата фигура през солидното дърво; затаих дъх и усетих как главата започва да ме цепи, а пръстите на ръцете ми — да изтръпват.

После чух отдалечаващи се стъпки нагоре, а не надолу и вратата на апартамента на най-горния етаж се отвори и затвори.

Значи беше той — мъжът отгоре.

От прозореца в хола няколко пъти го бях виждала да влиза и излиза. Веднъж се върна точно когато се канех да изляза от апартамента, за да отида на работа. Установих, че входната врата е здраво заключена и залостена и се почувствах по-добре, независимо че отново щях да я проверя, разбира се. Колелото още не се беше появило в коридора, а и не го бях виждала в градината, което вероятно означаваше, че в крайна сметка паркира колата си отвън.

Той влизаше и излизаше в различни часове. Движението на госпожа Макензи бе успокоително предсказуемо, защото тя въобще не излизаше, поне доколкото бях забелязала. Появяваше се на прага на апартамент номер едно повечето вечери, когато се прибирах, казваше „здрасти“ и влизаше обратно. Чувах звука на телевизора й през дъските на пода. На някои това може да се стори неприятно, но не и на мен; харесваше ми.

А сега, отгоре — господин Непредвидим.

Запитах се какво ли иска. Беше почти девет — неподходящо време за светско общуване. Ами ако се нуждае от помощ?

След известно време дишането ми се успокои и нормализира. Запитах се дали да не се кача и да не потропам на неговата врата. Дори проведох мислено разговор.

О, здравейте. Вие ли почукахте? Бях в банята…

Не, не става. Откъде знам, че е бил той?

За пореден път усетих как нежеланата мантра започва да се върти в ума ми:

Това не е нормално. Нормалните хора не разсъждават така.

Остави ме на мира, шибан свят. Какво въобще е нормално?