Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (30)

Понеделник, 8 декември 2003 г.

Мислех да си взема свободен ден в понеделник, дори да звънна и да кажа, че съм болна. Така щях да прекарам остатъка от деня в леглото с Лий.

Ако той беше останал в него, щеше да е много изкусително да се пъхна отново под завивките, но докато си вземах душ и се обличах за работа, той беше станал да ми направи чай и сандвич.

— Нямаше нужда — уверих го аз.

Прегърна ме и ме целуна.

— Помисли си какво ти казах — прошепна накрая. — Ако не ходеше на работа, нищо не би ни попречило да се върнем в леглото.

— Колко бих искала…

Навън беше мокро, ветровито и още почти тъмно. Обзе ме огромно изкушение да се върна и да прекарам още един ден с него. Оставих ключ от входната врата върху масата в трапезарията, за да има с какво да заключи, ако реши да излезе. Стори ми се напълно естествено да постъпя така; а и вече знаех, че определено няма да си го поискам, когато се върна довечера. Прекарахме заедно два блажени дни и три нощи, потопени в пълно щастие; нямаше нито миг на неловкост, неудобство или напрежение. Нито за секунда не съжалявах, че е до мен.

Десет минути след като седнах на работното си място, телефонът ми звънна; обаждаше се Силвия. Оставаха й още няколко седмици в старата служба, преди да се премести в Лондон.

— Здрасти — поздравих аз. — Как беше в „Ред Дивайн“?

— Божествено^[1], скъпа — отвърна тя. — Сериозно, върхът е. Изпусна страхотна вечер.

— Какво е все пак?

— Ами просто е прекрасно. Пълно е с дивани, тапицирани с червена кожа, има много хром и стъкло, а тоалетните… Боже, направо да се влюбиш в тях. Вътре има цветя, красиви кърпи и ароматизатори. А барманът… Помниш ли онзи, който работеше в „Питчър енд Пиано“? Харесваше го. Как се казваше? Джеф? Джулиан?

— Джейми.

— Е, сега е на бара там. Целият персонал носи червени дяволски рога. А точно над бара има стар витраж със светлинки отзад, така че пиеш сатанинските си напитки под взора на светците. Фантастично е.

— Леле! Ще ходите ли пак следващия уикенд?

— Може би. Вероятно. Както и да е, скъпа, не за това звъня — обяви тя и направи пауза за драматичен ефект.

— Какво? Има нещо по-вълнуващо от откриването на „Ред Дивайн“?

— Далеч по-вълнуващо. Ще давам вечеря за близки приятели. В къщата на Маги, не при мен, разбира се. Започнах да си опаковам багажа и е ужас. Не проумявам как ще оцелея, но както и да е, ще дойдеш ли?

— Кога? — попитах аз, защото не го беше споменала.

— Следващият четвъртък. Свободна ли си? Към седем.

— Ще дойда, разбира се. За нищо на света не бих пропуснала партито. Да донеса ли нещо? Десерт? Салата?

— Новото си гадже — отвърна тя престорено свенливо.

— Мисля, че ще е на работа — осведомих я аз.

— О…

— Но ще му кажа. Дано успее да дойде.

— Ще бъде Шон. И Ленън. А и Чарли. А аз ще доведа Стийв, за да стане по-смешно.

С други думи — ела с мъж или ще си единствената без кавалер.

— Ще го питам. Ако не, за купона ще се видим в „Спред Игъл“. Няма начин да го пропусна.

— Добре, скъпа, кажи ми до сряда, за да знам колко продукти да купя. Междувременно — дръж се прилично. Ако не можеш, дръж се неприлично.

— Щом настояваш. Доскоро.

— Чао, скъпа.

Беше ли прекалено рано да поканя Лий на вечеря с приятелите си? И без това ще го гледат под лупа на купона на Силвия. Така само изпреварвах малко събитията. А събиранията в къщата на Маги винаги бяха готини. Тя готвеше превъзходно и мисълта да пропусна вечеря при нея само защото партньорът ми е прекалено зает, за да ме придружи, ми се струваше непоносима.

Захванах се за работа и се подготвях за съвещание в десет. Преглеждах си записките, но продължавах да мисля за последната вечеря при Маги; беше по женски. Накрая ядохме крем брюле и пихме прекалено много коняк.

След съвещанието открих пропуснат разговор от мобилния на Лий, затова му звъннах.

— Здравей, прелестна.

— Здрасти. Какво правиш?

— Току-що измих чиниите. Сега ще изляза, за да напазарувам и да ти приготвя нещо вкусно за вечеря. Искаш ли нещо специално?

— Не бих казала. Лий, на работа ли си в четвъртък вечерта?

— Защо?

— Канени сме на вечеря у Маги.

Последва пауза.

— Искаш ли да дойда? — обади се той накрая.

Разбира се, помислих си аз. Иначе нямаше да питам.

— Да — отвърнах аз.

— Трябваше да отида на едно място, но ще го отложа. Ще завъртя няколко телефона и ще ти кажа. Как ти звучи?

— Чудесно.

— Добре тогава. По кое време ще се върнеш?

— Не съм сигурна. Вероятно към шест и половина.

— Вечерята ще бъде готова.

— Звучи прекрасно. Благодаря.

— Доскоро.