Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (121)

Сряда, 4 март 2009 г.

От мястото, където седях върху ниската ограда пред главното здание, го видях как тичешком пресича паркинга.

Стигна до мен, останал без дъх.

— Здравей — поздрави той. — Закъснях ли?

— Не — поклатих аз глава. — Отложиха малко. Ще започнат в и половина. Всички са в коридора отпред.

— Тя там ли е?

— Да.

Целуна ме.

— Стюарт, притеснен си — отбелязах аз.

— Малко. А ти?

— И аз.

— Да влезем. Да приключим с тази история.

Сам Холандс ни чакаше вътре.

— Как се чувстваш, Кати?

Изглеждаше елегантна в костюма си с панталон и направената прическа. Беше дала показания сутринта.

— Добре съм, благодаря.

— Отложиха малко заседанието — обясни Сам на Стюарт. — Господин Брайтман отново не се чувства добре.

— Каква изненада — подметна Стюарт.

Не ги слушах много внимателно. Оглеждах чакалнята и я търсех с очи. Къде е? Трябваше да е тук.

— Сам, къде е…

— Отиде до тоалетната.

Стюарт взе ръката ми и я целуна.

— Иди я потърси. Ще се видим вътре. Не гледай към него. Гледай мен, ако ти е нужно.

— Ти влизай. Аз ще се оправя — промълвих тихо.

Той тръгна към съдебната зала. Точно бяха отворили вратите.

— Най-добре и аз да вляза — отбеляза Сам. — Стига да не предпочиташ да остана при теб.

— Не, не. Сега ще дойда. Само да я намеря.

— Ще го осъдим здравата този път — увери ме Сам.

Само се усмихнах. Тя влезе в залата.

В дамската тоалетна Силвия стоеше пред мивката и гледаше отражението си в огледалото.

— Здравей — поздравих аз.

Беше си дала труда да си сложи грим, но въпреки това изглеждаше бледа.

— Страх ме е, Катрин.

— Знам.

— Вчера беше така смела. Всички те изслушаха.

— И теб ще те изслушат.

Тя се разтрепери. Приближих се и я прегърнах през раменете.

— Ще се справиш — уверих я аз. — А и няма лошо да се страхуваш. Но знаеш ли? Той се страхува повече от теб. Сега ти разполагаш с цялата сила. И още нещо — вече не може да ни нарани. Трябва да минем и през това, а после всичко ще е наред.

— Знам, знам, но…

— Чу ли гласа му първия ден? Почти шепнеше. Това остана от него. Той е нищо.

Кимна и се усмихна. После си пое дълбоко въздух.

— Не го гледай, ако не се налага. Гледай мен. Или Стюарт, или Сам. Там сме и те подкрепяме. Всички сме заедно, чу ли?

— Да.

— Да вървим — предложих аз.

— Само секунда — помоли Силвия.

Заровичка из чантата си и извади червило, яркочервено. Когато ме хвана за ръка, не трепереше.

Време беше.