Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (62)

Понеделник, 2 февруари 2004 г.

Щастието ме обзема и напуска като призрачен полъх. Целия януари се лашкам между желанието Лий да се върне от работа, защото ми липсва, и копнежа пак да се върне на работа.

Отворих вратата и веднага ме обсеби мисълта, че отново е влизал и е размествал вещите ми. Отнякъде долиташе особено ухание, усещаше се течение. Къщата беше хладна и странна. Извиках: „Ехо? Лий?“, макар да знаех, че е на работа, защото междувременно ми беше пратил няколко съобщения. Все пак не изключвах възможността да се е прибрал по-рано, за да ме изненада. Придвижвах се предпазливо из жилището, опасявайки се да не би да се крие някъде и да изскочи внезапно.

Не беше разхвърляно, както изглежда ограбена къща. Едва когато осъзнах, че лаптопът ми е изчезнал заедно с батерията, погледнах към френските прозорци — бяха леко открехнати. Дръжките отвън бяха повредени, сякаш някой бе използвал бормашина.

Извадих телефона от чантата си и набрах номера на Лий.

— Здрасти — обади се той. — Какво има?

— Някой май е влизал в къщата ми — отвърнах аз.

— Какво?!

— Задната врата беше отключена, лаптопа ми го няма.

— Къде си сега?

— В кухнята. Защо?

— Не пипай нищо. Иди и изчакай в колата, чу ли? Сега ще дойда.

— Да звънна ли на полицията?

— Аз ще се обадя. Там съм след минути. Добре ли си, Катрин?

— Да, да… Добре съм.

Седнах в колата и усетих как се разтрепервам. Заплаках. Не заради лаптопа, а защото някой бе влизал, бърникал беше в нещата ми. Можеше дори още да е вътре.

Патрулната кола пристигна малко преди Лий. Бях насред обясненията си какво се е случило, но той стисна ръката на офицера и двамата влязоха вътре, а мен ме оставиха в колата. След половин час пристигна подвижна полицейска лаборатория. Служителката ми се представи, ала аз тутакси забравих името й. Влязох в къщата с нея и й показах разбитата брава и масата в трапезарията, където беше стоял лаптопът.

Скоро след това Лий и униформеният полицай слязоха от горния етаж. Последваха много ръкостискания, смях и най-накрая офицерът си тръгна.

Докато жената снемаше отпечатъци от различните повърхности, аз й направих чаша чай. Не схващах никаква последователност в действията й.

Най-после тя си тръгна и аз отново се разплаках.

— Съжалявам — промърморих, докато Лий ме вземаше в прегръдките си.

— Всичко е наред — промълви той. — В безопасност си. Аз съм тук.

— Неприятна ми е мисълта, че някой е влизал.

— Обадих се да дойдат да оправят бравите — успокояваше ме той. — Човекът ще се появи всеки момент. Не се притеснявай. Искаш ли да остана при теб тази нощ?

— Нали си на работа?

— Мога да се измъкна. Само трябва да държа телефона си включен, ако възникне нещо.

Кимнах.

По-късно — часове по-късно, когато задната врата беше с подменена ключалка — Лий ме любеше в леглото ми; този път беше внимателен и нежен. Питах се дали крадецът е влизал и в спалнята, ни, какво друго е докосвал.

Лий беше необикновено нежен, грижовен и любящ и така успя да ме разсее от мисълта за натрапника. Потопих се в чувствеността на устните и пръстите му.

Когато най-после отворих очи, той ме гледаше усмихнат.

— По-често трябва да го правиш — промълви той.

— Кое?

— Да се отпускаш.

— Лий, не ходи никъде, моля те.

— Оставам тук. Ти поспи, ако искаш. — Прокара пръст по слепоочието ми и надолу по бузата. — Мисли ли за онова, което ти казах?

Запитах се дали си заслужава труда да се престоря, че не разбирам за какво говори.

— Мислих — отвърнах аз накрая.

— И?

Отворих очи и го погледнах сънливо.

— Продължавай да ме питаш. Един ден ще те изненадам и ще кажа „да“.

Той се усмихна. Протегна ръка и я плъзна от лицето ми, по тялото, докато стигна до бедрото. Каза ми, че ме обича. Обичах го, когато беше такъв нежен, спокоен и щастлив.