Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (73)

Сряда, 23 януари 2008 г.

Автобусът пълзеше във вечерния трафик. Беше се стъмнило, но градът грееше с осветените си витрини, уличните лампи и отразените им в мокрия паваж светлини. В автобуса беше топло и влажно, а прозорците — замъглени. Носеше се миризма на стотици хора и вехта тапицерия.

Не обичах да говоря по телефона в автобус, но отчаяно исках да го чуя. Говорех тихо.

— Здравей, аз съм.

Гласът му долетя от много, много далеч.

— Как мина?

— Добре. Трудно ми беше, но се справих. Ще ме прати при Алистър. Предписа ми и някакви таблетки.

— Какви?

— Не помня. Рецептата е в чантата ми. Спомена нещо със „С“…

— Значи за усвояване на серотонина. С други думи — антидепресант.

— Каквото и да е. Според него страдам от посттравмично стресово разстройство и ОКР.

— Това е добре.

— Нима?

— В смисъл добре е, че е преценил така. И аз мислех същото. Но не е моя работа да определям състоянието ти.

— Не е. Как беше в работата ти?

— Добре като цяло. За днес приключих.

Мъжът от другата страна на седалките ме наблюдаваше настойчиво. Ни най-малко не приличаше на Лий, но независимо от това се разтревожих. Беше млад, с къса тъмна коса и черни кръгове под очите; не откъсваше поглед от мен.

На следващата спирка слязоха няколко души и аз се запитах дали да не ги последвам и да извървя пеш разстоянието до вкъщи. Мъжът от отсрещната седалка също стана и аз реших, че ще слезе, затова не мръднах от мястото си. Вместо това той остана на пътеката, докато автобусът не потегли отново, а после се настани на седалката пред мен.

От него лъхаше на мухъл, сякаш дрехите му са престояли влажни два дни в пералнята. Имаше петна по задната част на врата и през няколко секунди подсмърчаше; не прочистваше носа си, а по-скоро душеше въздуха.

На следващата спирка слязох. Очаквах да ме последва, но не го направи. Останах на спирката и се загледах след отминаващия автобус. Видях го през прозореца; продължаваше да ме зяпа.