Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (118)

Сряда, 23 април 2008 г.

Когато се върна от работа, Стюарт почука на вратата ми. Поколебах се дали да не се престоря, че не съм чула, както направих първия път преди много, много месеци.

— Здравей — поздравих го аз.

Изглеждаше уморен.

— Ще се качиш ли горе?

— Не. Имам работа. Като свърша, ще си легна. Нали не възразяваш? Снощи не спах много. Ти също изглеждаш като пребит.

— Да, изтощен съм. Все пак ела за вечеря. Само за час. Моля те.

Премислих предложението.

— Имам агнешко филе. Ще направя кебап с лимон, ким и ориз.

Предадох се. Даде ми пет минути, за да заключа. Когато се качих горе, вече режеше месото.

— Звъннах на компанията по поддръжката — осведоми ме той.

— Така ли?

Извадих бутилка от хладилника и тирбушон от чекмеджето.

— Ще пратят човек да оправи прозореца долу и да смени ключалката.

— Май са идвали. Пред вратата на апартамента имаше доста стърготини.

Той включи грила. Вече ухаеше приятно на чесън, подправки и лимон.

— Попитаха ме как е госпожа Макензи — продължи той.

— Не са ли я навестявали?

— Май не — сви той рамене. — Звъннах в отделението, след като говорих с тях. Не са оптимисти за състоянието й. И все още не са успели да открият нейни роднини.

— Горката госпожа Макензи. Ще отскоча да я видя другата седмица.

Седнахме да хапнем.

— Да отидем някъде сега, когато времето се оправи — предложи Стюарт.

— Да отидем някъде ли?

— За уикенда. Просто да се махнем за малко.

— Много е вкусно — смених темата аз.

— Да отскочим например до Абърдийн или до Брайтън — продължи той. — Какво ще кажеш?

Не отговорих нищо.

Спря да яде и ме погледна. Наблюдаваше ме като психолог: дистанцирано, загрижено, любопитно.

— Не знам… — смотолевих аз. — Напоследък в службата съм доста заета. С Каролайн трябва да прегледаме всички договори, пък и имам сеанси при Алистър… Мисля си и да ремонтирам апартамента…

— Ей! — прекъсна ме той. — Стига!

— С кое?

— Престани да ме отблъскваш.

— Не правя нищо подобно. Не те отблъсквам. Просто наистина съм заета и…

— Престани да ме отблъскваш.

Допуснах грешката да го погледна в очите и потънах. Отначало го погледнах навъсено, но после се разтопих. Не исках да съм сама, не исках да се справям с всичко без него.

— Вратата на апартамента на госпожа Макензи…

— Какво за вратата? — попита той и ме улови за ръката.

— Снощи ти помисли, че… аз съм го направила. Реши, че съм я оставила отворена нарочно, нали?

— Не — поклати глава той.

— Имах чувството, че не ми вярваш.

— Вярвам ти, Кати.

— Някой беше нахълтал. Отдолу. Затова прозорецът беше счупен.

— Да — съгласи се той.

— Защо каза, че е лисицата?

— Не съм казал, че лисицата е счупила прозореца.

Прав беше; не беше споменавал нищо подобно.

— Защо не си разтревожен? Някой може да е влизал в апартамента долу.

— Кати, живеем в Лондон. Непрекъснато разбиват апартаменти. Мен ме ограбиха в Хампстед. Преди две години ми задигнаха колата. Така и не я намериха. Веднъж Ралф го нападнаха в Хайд Парк. През цялото време се случват такива неща. Въобще не са свързани с Лий.

— Но…

— А и който и да е счупил прозореца, нямаше следи да е влизал. Задната врата продължаваше да е затворена и заключена.

— Вратата на апартамента беше отворена!

— И ти и аз знаем, че ключалката не е стабилна. Може да я е отворило течението от счупения прозорец.

Прехапах устни. Разговорът нямаше да ни доведе до никъде.

— Не е Лий, Кати, повярвай — продължи той нежно. — Той не е тук. Ние сме само двамата, ясно ли е?

Раздигнах чиниите. Докато ги плакнех и поставях в съдомиялната, се чувствах отчаяна и като цяло — изтощена. Той ме спря, взе внимателно чинията от ръцете ми и ме накара да се обърна към него. Хвана ме за брадичката и вдигна главата ми, за да го погледна.

— Обичам те — обяви той. — И се гордея с теб. Ти си храбра и силна. По-смела си, отколкото предполагаш.

По страните ми започнаха да се стичат сълзи. Той ги избърса с целувки. Прегърна ме и леко ме залюля. Напълно забравих за работата, която се бях престорила, че ми предстои. Забравих всичко за счупения прозорец, за стърготините по пода и за студеното течение, което бях усетила около глезените си. Забравих за всичко, освен за него и топлината на ръцете му върху тялото ми.