Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (51)

Неделя, 23 декември 2007 г.

Докато си взема душ и посветя десет минути на агонията да реша как е най-подходящо да се облека за закуска с мъж, когото бях целунала снощи, надолу по стълбите се разнесе миризмата на пържени яйца и нахлу през прага ми.

Успях да заключа, да проверя веднъж вратата и да поема нагоре. Изпитах силно желание да се върна и отново да я проверя, но разчитах на факта, че ще прекарам известно време в компанията на Стюарт и това ще запълни ума ми с приятни мисли.

Беше оставил входната си врата отворена, но независимо от това почуках.

— Ехо?

— Насам — чух го да подвиква и проследих звука до кухнята в задната част на апартамента. Беше ярко осветена, защото през сводестите прозорци нахлуваше светлина. Беше украсил всекидневната: имаше коледна елха, а по прозорците — светлинки. Изглеждаше топло, уютно и подканващо. Върху холната масичка лежаха неделни вестници; на масата в кухнята вече имаше чайник с чай, няколко препечени филийки и буркан с мармалад от портокалови корички.

— Точно навреме пристигаш — обяви той.

Постави две пълни чинии, а аз се настаних срещу него и налях чая, добавих мляко в моята чаша и го докарах точно до любимия си цвят.

Необяснимо щастлива, не успявах да залича усмивката от лицето си. Стигаше ми, че съм тук, толкова близо до човек, с когото мога да прекарам деня. Беше ми направо трудно да дъвча, защото се усмихвах така широко. В един момент се престраших да погледна към него и видях, че ме наблюдава съсредоточено.

— Изглеждаш щастлива — отбеляза той.

— Щастлива съм — уверих го аз, дъвчейки бекон с препечен хляб и жълтък.

Той се изчерви. Представа нямах защо, но по някакъв начин ми напомни за снощи.

Реших да сменя темата.

— Ти си дяволски добър готвач дори когато си с болно рамо.

— Именно за това си мислех сутринта.

— За кое?

— Ами какво ще правиш за Коледа?

— Абсолютно нищо — изсмях се аз глухо: — Точно като миналата година. Ще си стоя вкъщи и ще гледам скапаната коледна телевизионна програма.

— Ал ще дойде на обяд на Коледа. Няма с кого да прекара празника. Ще дойдеш ли и ти? Заедно ще прекараме Коледа. Какво ще кажеш?

— Нямаш ли семейство или близки, с които да празнуваш?

— Не — поклати глава той, дъвчейки. — Мога да отида при сестра си, но живее в Абърдийн. Ралфи пак тръгна да обикаля света с раница, а и съм дежурен в някои от дните по празниците. Имам късмет, че Коледа ми е свободна.

Допих си чая и се запитах дали няма да е невъзпитано да си налея още.

— Това е същият Ал, за когото ми говореше, нали? Водещ световен специалист по ОКР. Правилно ли разбирам, че искаш да прекарам Коледа с него?

— Ами — да. И с мен. Ще дойдеш ли?

— Много си мил. Може ли да си помисля?

— Да.

Привършихме закуската и се преместихме в слънчевата трапезария с остатъка от чая. Седнах на светлия килим и разгърнах на пода пред себе си „Сънди Таймс“. Потопих се в други части на света, в травмите и болките на други хора, в чужд живот.

На дивана той преглеждаше „Телеграф“ и от време на време ми четеше по някой абзац или се засмиваше на нещо.

Кракът ми започна да изтръпва. Сгънах вестника и се наместих до Стюарт със списание в ръка. В списанието имаше материал за ОКР. По принцип избягвам да чета такива статии, защото ми действат мъчително, но сега ми се стори интригуващо. Ставаше въпрос за прочути исторически личности, страдали от ОКР. Някога възприемали състоянието за ексцентричност.

Показах статията на Стюарт. Той се приближи към мен и я прочете през рамото ми. Усещах дъха му върху себе си.

Не само се чувствах напрегната, но се питах ще ме целуне ли отново и същевременно се чудех ще го понеса ли без успокояващото въздействие на алкохол в себе си. Изведнъж той стана рязко и отиде в кухнята, за да приготви пресен чай. В този момент пред слънцето премина облак и стаята потъмня.

— Наистина е време да си вървя — промърморих аз.

Реших, че не ме е чул. След няколко минути се върна с чайника и внимателно го постави върху масичката сред страниците с рекламите.

— Можеш да си вървиш, ако искаш — отвърна той, — но се надявах да поостанеш.

— Нима?

— Често питаш така, все едно не ми вярваш — отбеляза той, сядайки на дивана до мен.

— Гледаш ме като психолог — отвърнах аз, леко свъсила вежди.

— Аз съм психолог. Защо се дразниш?

— Защото започваш да ме анализираш.

Усмихна се леко, а аз продължих:

— Наясно си как работи мозъкът ми, а аз нямам понятие какво мислиш ти.

Започна да ми налива чай — този път го беше докарал съвсем точно на цвят — несъмнено си даваше сметка, че това ще ме възпре да не си тръгна.

— Снощи те целунах — изтресох аз троснато.

Представа нямах какво искам да му внуша.

— Да — съгласи се той.

— Усетих как животът ми се променя.

— И? — погледна ме очаквателно със зелените си очи.

— Промените ме плашат до смърт.

— Знам.

— Знаеш?! Само това ли ще кажеш?

Сви рамене, отказвайки да отвърне на разпаления ми тон.

— Просто се съгласявам с теб. Всяка промяна плаши. Естествено е. Но с времето я преодоляваш, нали?

Не съобразих как да му отвърна. Стаята се завъртя пред очите ми. Нещата не отиваха на добре. Как стана така, че преди минути се чувствах блажено щастлива, а сега се стигна до това?

— Не знам какво искаш от мен — промълвих окаяно.

Отново ме изгледа изпитателно; именно от това се страхувах най-много. Ами ако разбере какво всъщност изпитвам? Изведнъж останах поразена от начина, по който ме гледа.

— Кати, беше само целувка.

— И мислиш, че не значи нищо ли? — попитах аз с пламнали бузи.

— Не съм казал подобно нещо.

— Как успяваш така непринудено да водиш неловки разговори?

— Вероятно защото по-често ми се налага да водя такива, вместо по-безобидни — засмя се той.

Разбрах, че каквото и да кажа, той има готов отговор, затова прехапах устни. Да ме гледа вторачено — в това също го биваше. Този път обаче спечели той; изплаших се, че ако го гледам прекалено дълго в очите, ще се разплача, затова си допих чая и решително оставих чашата на масичката.

— Наистина е по-добре да си вървя — заявих аз. — Благодаря за закуската. Беше чудесна.

Изпрати ме до входната врата.

— Винаги си добре дошла, когато решиш.

Стюарт беше прав; разбира се, че беше. Ставаше въпрос само за целувка, за непринуден разговор, за закуска… Докато проверявах вратата, прозорците, кухненските чекмеджета и всичко останало, си повтарях какво ми каза той и се питах кое точно ми е трудно да проумея.