Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (114)

Вторник, 8 април 2008 г.

С Каролайн най-после започнахме да интервюираме кандидатите за работа в склада. Вчера и днес проведените срещи минаха добре. В десет часа Каролайн слезе да доведе следващия желаещ.

Разглеждах молбата му: Майк Нюъл, трийсет и седем годишен, с малък опит по складове, но с грамотно написано заявление и автобиография; никой от другите интервюирани не бе показал такова ниво. Без деца, живее в южен Лондон, интересува се от история и електроника. Причината да го извикаме на интервю беше отговорът на въпроса: „Защо мислите, че ще си намерите работа в «Луис Фарма»?“. „Нямам опит с управлението на склад, но имам ентусиазъм и желание да се науча и така да посветя цялото си умение на фирмата“. Ентусиазъм, желание, посвещение — все неща, които ни бяха нужни.

Въвеждащата го Каролайн разговаряше с него. Вдигнах глава, за да му се усмихна. Беше петият човек от списъка за днес.

Сърцето ми замря.

Беше Лий.

Усмихна ми се сърдечно и стисна ръката ми. Каролайн го покани да се настани и да се чувства удобно. Аз седях насреща пребледняла и с пресъхнала уста.

Нима ми се привиждаше? Беше тук, в костюм, с приятелска усмивка, а очите му рядко срещаха моите. Държеше се, все едно не ме е разпознал, все едно наистина е Майк Нюъл, а не Лий Брайтман.

Замислих се дали да не хукна през вратата, запитах се дали няма да повърна. После анализирах поведението му в момента: държеше се съвършено нормално. Запитах се дали не съм откачила окончателно и всичко това не е ли плод на някаква халюцинация.

— Господин Нюъл, ще ви обясня набързо някои неща за организацията и ролята на началник-склада, а после ще ви зададем някои въпроси, за да ви опознаем по-добре — обясняваше Каролайн. — След това, ако имате въпроси, ние ще отговорим. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се.

Чувах гласа на Лий, но с по-различен акцент. Шотландски? При всяко положение беше северняшки.

Той ли беше?

Докато Каролайн рецитираше заученото за „Луис Фарма“ и предстоящото разширяване, аз го гледах с ужас. Косата му беше по-тъмна, по-оредяла и по-къса. Беше малко по-блед, но за това си имаше естествено обяснение, и поостарял; около очите му се забелязваха новопоявили се бръчици. Това също беше нормално. Наблюдаваше Каролайн внимателно, кимаше адекватно и си даваше вид, че попива всичко. Никога не го бях виждала облечен в такъв костюм: не му стоеше особено добре. Имаше вид на взет назаем. Не си представях Лий да носи нещо, в което не изглежда безупречно. Освен, разбира се, когато не работеше под прикритие и тогава нахлузваше мръсни дрехи, за да прилича на изпаднал бедняк.

За миг отново се поколебах дали е той.

Преди близо три години го видях на подсъдимата скамейка, където изслушваше показанията срещу себе си. Аз, естествено, не присъствах при произнасянето на присъдата. Три дни преди края на процеса отново ме освидетелстваха. Замаяна от успокоителните, прекарвах по-голямата част от деня вторачена в точка на стената.

Каролайн приключваше въведението си. Всеки момент щеше да дойде моят ред.

Дадох си сметка, че несъзнателно съм започнала да дишам дълбоко и бавно; всяко вдишване ми действаше успокояващо. Опитах се да преценя степента на напрежение — най-малкото 60, а дори и 70. Не можех да си позволя да се проваля; работата ми трябваше. Проявиха разбиране, когато ме взеха, и не биваше да ги подведа. Чаках ужасът ми да се уталожи. Щеше да ми е нужно време, но трябваше да се справя.

— Е, господин Нюъл… — подхванах аз.

Обърна се към мен и се усмихна. Очите му не бяха същите; бяха по-тъмни. Не е той; не може да е. Въобразявах си, че е той, така както правех при всички предишни случаи.

— Разкажете ни за последната си работа и защо сте я напуснали.

Слушах го, но не чувах какво казва. Каролайн усилено записваше в бележника си. Това беше добре, защото нямаше да си спомням нищо от думите му. Бил работил в чужбина, в бар в Испания. Помагал на приятел. Бяхме проверили данните, разбира се, но Лий не би се затруднил да ги фалшифицира.

Вътрешно седях втрещена срещу човека, който почти ме уби, би ме и ме изнасили. Слушах го как разказва за кариерата си: местел се от място на място, бил в армията… Твърдеше, че името му е Майк Нюъл и е израснал в Нортъмбърланд, а не в Корнуол, но по-голямата част от съзнателния си живот прекарал в Шотландия. Въобще не спомена Ланкастър; не спомена за никакво криминално досие; не спомена за три години в затвора.

Каролайн отново пое щафетата. Предложи му той да зададе въпроси, ако има.

— Питам се — заговори Нюъл със смесица от акценти, — дали у идеалния си кандидат търсите нещо, което днес не показах, че притежавам.

Каролайн се постара да прикрие развеселената си усмивка.

— Кати, ще отговориш ли?

Не бях чувала интервюиран да задава по-добър въпрос.

— Щеше да е за предпочитане, разбира се, да имате опит в управлението на склад — подхванах аз, — но не е от толкова голямо значение. Вчера и днес имахме няколко много силни кандидатури и утре по обяд предстои да стигнем до решение.

Усмихна ми се. Зъбите му не бяха като на Лий. По-бели ли ми се сториха? По-равни? Сега, като го гледах, ми се стори съвсем различен. Не ставаше въпрос само за очите. Зъбите, косата, осанката… Определено не беше мускулест колкото Лий.

— Благодаря, че дойдохте, господин Нюъл — стиснах му аз ръката.

Каролайн го отведе отново долу, а аз останах сама в стаята; мислите ми бушуваха. Погледнах отново заявлението. Почеркът беше ясен и четлив; не приличаше на неговия, но защо да не е помолил някого да попълни формуляра вместо него? Това, за бога, не означаваше нищо. Можеше да е с контактни лещи; може да си е обработил зъбите. Колкото до работата му в Испания — там имаше приятели и с едно телефонно обаждане би си осигурил препоръка.

Чух как Каролайн води следващия кандидат. Приготвих се да го посрещна с усмивка. Усетих как главата ми ще се пръсне от започващото главоболие.

 

 

Веднага след края на следващото интервю обявих на Каролайн, че отивам да пия вода и някакво хапче. Предстоеше ни почивка, а после — още три интервюта за деня.

Тя не спираше да говори за Майк Нюъл.

— Днес не видяхме по-подходящ от него. Не е работил в склад, но определено е интелигентен и е готов да се учи. Е, не е професионално като оценка, но е истинска наслада за окото. Голям чаровник…

— Ще се видим след малко — смънках аз, грабнах си чантата и хукнах към задната врата на сградата.

Извадих мобилния и листчето с телефоните на полицейски офицер Холандс.

Мобилният й беше изключен и затова набрах другия.

— Офицер Лойд. Мога ли да ви помогна?

— Здравейте. Искам да говоря със Сам Холандс.

— На съвещание е в момента. Аз мога ли да помогна?

— Да, да. Трябва ми помощ.

Боже, как да го обясня в няколко изречения? Как да обясня, че е спешно и не съм луда?

— Ало? В непосредствена опасност ли сте в момента?

— Не, не мисля.

Усетих, че всеки момент ще се разплача.

— Как се казвате?

— Кати. Кати Бейли. Преди четири години ме нападна мъж на име Лий Брайтман. За това той лежа три години, но по Коледа са го пуснали. Станало е на север, в Ланкастър.

— Да?

— Офицер Холандс каза, че са го пуснали. Стори ми се, че го видях преди няколко дни тук, в Лондон. Офицер Холандс провери в Ланкастър. Бил още там.

— А вие го видяхте?

— Работя в отдел „Човешки ресурси“. Имам впечатлението, че току-що го интервюирах за работа в компанията, където работя.

— Мислите…

— Изглеждаше различно, но не много. Твърдеше, че е Майк Нюъл, но страшно приличаше на него: същият глас и така нататък. Питах се дали някой в Ланкастър не може да провери дали сега е там. Той приключи интервюто преди половин час. Ако е той, няма да е в Ланкастър.

— Има ли заповед за неотклонение?

— Не.

— Има ли условие да не влиза в контакт с вас?

— Едва ли.

— Ясно. Но твърдите, че се представя за друг?

— Да. Кандидатства за работа, но е възможно да е фалшифицирал целия си трудов стаж.

Последва дълга пауза. Погледнах часовника. След пет минути трябваше да съм в стаята за интервюта.

— Заплаши ли ви по някакъв начин?

— По време на интервюто ли? Не!

— Даде ли вид, че ви познава или че не е този, за когото се представя?

— Не.

— Но сте сигурна, че е той?

Не отговорих направо.

— Погаждаше такива номера. Появяваше се неочаквано, плашеше ме. Дебнеше ме, когато излизах да пазарувам и ако сметнеше, че съм се забавила прекалено дълго, ме биеше, когато се прибирах. Наистина си пада по подобни номера и би се появил в службата ми, за да види реакцията ми.

Нова дълга пауза. Запитах се дали си води бележки.

— Добре. Мога ли да ви се обадя на този номер?

— Чакат ме нови интервюта, но имам гласова поща.

Влязох тичешком в сградата и отидох в дамската тоалетна. Докато си миех ръцете, зърнах отражението си в огледалото. Изглеждах доста по-овладяна, отколкото се чувствах.

Каролайн вече беше в стаята.

— Готова ли си за третия рунд? — попита тя.

— Разбира се.

— Добре ли си? — попита ме тя внезапно.

— Да — отвърнах аз. — Просто имам страшно главоболие от цялото това съсредоточаване.

— Когато въведох Нюъл, имаше вид на човек, видял призрак. Дори се притесних да не припаднеш.

Беше мой ред да водя кандидатите. Усмихнах й се с надеждата да го правя достатъчно лъчезарно, та да я заблудя, и слязох долу да доведа следващия кандидат.

 

 

И последното интервю приключи. С Каролайн си дадохме кратка почивка, преди да обсъдим кандидатите и да решим кои ще наемем и кои ще отхвърлим.

Излязох навън да глътна малко свеж въздух. Все още ме мъчеше главоболието. Взех някакви таблетки, но въобще не ми помогнаха. Включих телефона; имах ново съобщение. Звъннах да прослушам гласовата поща.

Съобщение за Кати Бейли. Обажда се Сандра Лойд от полицейския участък в Камдън. Свързах се с участъка в Ланкастър. Ще пратят човек да провери господин Брайтман. Още не са ми се обадили, но ще ви съобщя отговора им. Засега дочуване.

Знаех, че няма да има никаква полза. Докато го открият, ще мине достатъчно време той да се е върнал в Ланкастър.

Тръгнах бавно из паркинга, наслаждавайки се на слънчевата светлина. Точно се питах кога ли Стюарт ще се върне от работа, и телефонът ми иззвъня.

— Ало?

— Кати? Обажда се офицер Лойд. Получихте ли съобщението ми?

— Да, благодаря. Има ли нещо ново?

— Току-що звъннаха от Ланкастър. Проверили са на домашния му адрес. Не са го намерили. Жената, с която говорих, обаче го е видяла вчера, а той не е споменал за някакви намерения да отскача до Лондон. Сигурна ли сте, че сте видели именно него?

Какво да отговоря? Не, не бях сигурна, но същевременно не съм и луда. Не си въобразявам разни неща.

— Не съм сто процента сигурна, не.

— Не ми се струва вероятно да е той. Подозира ли, че сте в Лондон? Знае ли къде работите?

— Не, надявам се.

— Проблемът е, че няма съдебни ограничения, а на практика това му дава свобода да ходи, където иска. Колегите ми в Ланкастър биха го проверявали от време на време, но не могат да го преследват, ако не е направил нарушение.

— За малко не ме уби — промълвих аз едва чуто.

Тонът на Сандра Лойд подсказваше, че ми съчувства през по-голяма част от времето.

— Да, но е било отдавна. Има шанс да се е променил. В Ланкастър ще го държат под око, така че не се тревожете.

— Да — отвърнах вяло. — Благодаря.

Дори не се изненадах. Не ми повярваха миналия път; защо да ми повярват сега?

Ако не е той, а аз халюцинирам, налага се да се примиря, докато не се оправя. Ако е той, няма да успея сама да докажа, че не е в Ланкастър и не се държи като примерно момче.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да си разкрие картите и да се подготвя да играя неговата игричка.

 

 

Върнах се в офиса. Каролайн вече си беше облякла сакото.

— Хайде — подкани тя. — Махаме се оттук.

— Така ли?

Главоболието ми пречеше да се съсредоточа.

— Да. Трябва да се махнем оттук. Хайде.

Излязохме през главния вход и отидохме в близката кръчма, недалеч от бизнес парка. Беше препълнена със служителите от офисите, отбили се за по питие, но си намерихме място отзад, до кухнята. Ъгълът тънеше в тъмнина.

Каролайн постави питиетата ни на масата.

— Изглеждаш напълно изтощена — отбеляза тя.

— Да пием за това — засмях се аз.

— Сериозно — какво има?

Погледнах я. Приятелката ми, единственият приятел, който имах в Лондон, като изключим Стюарт.

— Дълга история…

— Разполагам с време.

Поех си дълбоко въздух. Беше ми много трудно и не ставаше по-лесно, като повтарях историята. Усетих сълзите, умората и изтощението, но се насилих да ги прогоня. Нямаше да се срина, не тук и не сега.

— Преди четири години мъжът, с когото бях, ме нападна и почти ме уби. След дълго разследване и съдебен процес го арестуваха. Прекара три години зад решетките.

— Господи! — възкликна тя. — Горкото момиче. Горката ти.

— Преместих се в Лондон, защото знаех, че като излезе, ще ме потърси. Затова съм тук.

— А преди беше в Ланкастър, нали?

— Да. Исках да съм далеч, когато го пуснат. За всеки случай, ако тръгне да ме издирва.

— Дали би го направил? — попита ме Каролайн разтревожено.

Добре обмислих въпроса й, преди да отговоря. Нямаше как по друг начин да опиша положението, освен толкова ужасно, колкото беше.

— Да, според мен ще ме потърси.

— Значи скоро ще го пуснат? — предположи Каролайн.

— Вече е на свобода. От Коледа.

— Боже! Нищо чудно, че си бледа. Сигурно си ужасена.

Кимнах. Отново ми се приплака, но как щеше да ми помогне това? Исках да се прибера и да съм със Стюарт.

— Онзи мъж, Нюъл…

— Да?

— Приличаше на него. Дори мисля, че беше той. Затова изглеждах толкова странно. Ти каза, че все едно съм видяла призрак. Точно това ми се случи.

Погледнах я, излъчваше съчувствие и майчинска загриженост. В очите й проблеснаха сълзи. Успя единствено да повтори:

— Горкото момиче, горката ти.

Прегърна ме и ме задържа по-дълго, отколкото очаквах. Сълзи напираха и в моите очи, насилих се да ги спра, за да ги отприщя, когато съм сама.

— Защо не си ми казала досега?

Не прозвуча като упрек, а като желание да ми помогне.

— Трудно се доверявам на хората.

 

 

Най-после се прибрах вкъщи. Проверих вратата два пъти. Намерих я плътно затворена и заключена; вратата на апартамента също изглеждаше наред, но също щях да я проверя старателно. Не го правех заради ОКР-то, а от чувство за самосъхранение.

Мобилният ми звънна точно когато приключих и слагах чайника да заври. Помислих, че е Стюарт, но на дисплея се изписа „Холандс“.

— Ало?

— Кати? Сам Холандс се обажда. От участъка в Камдън.

— Да, здравейте.

— Говорили сте с колежката ми по-рано днес.

— Да. Беше изключително отзивчива. Научихте ли нещо ново?

Последва пауза, чух шумолене на хартия.

— Звъннаха ми от Ланкастър. Преди петнайсетина минути отново са се отбили на адреса, оставен от господин Брайтман. Прибирал се, докато тропали на вратата.

Пресметнах бързо наум: интервюто започна в един и половина; свършихме преди два. Възможно е да е хванал влака и — ако се е движел по разписание — е бил в Ланкастър точно когато полицаите са цъфнали на вратата му.

— Едва ли са съобщили как е бил облечен.

— Не споменаха. Офицер Лойд ми каза, че се е явил на интервю.

Усмихнах се, усетих, че се усмихнах. Тя ми вярваше, истински ми вярваше.

— Да, определено мисля, че беше той, но не съм го виждала три години. Стори ми се отслабнал, но е нормално, предполагам…

— Той не ви ли разпозна?

— Не. Държеше се като всеки друг, явил се на интервю. Леко нервен, притеснен. Винаги обаче го е бивало да играе роли. Не забравяйте, че през цялото време, докато ме малтретираше, ходеше на работа.

Не споменах като какъв е работил; тя и без това вече знаеше.

— Къде сте сега?

— У дома. Добре съм. Чувствам се добре. Благодаря. Благодаря, че ми вярвате.

— Никакъв проблем. Слушайте — ако ви е нужна помощ, пак звъннете.

— Да, непременно.

— И още нещо: измислете кодова дума. Нещо, което да кажете, без да събудите съмнения, ако той е там и сте в беда.

— Какво? Сега ли?

— Да. Нещо безобидно. Например — Великден.

— Великден ли?

— Да. Ако говоря с вас, и сте в беда, питайте как съм прекарала Великден. Престорете се, че съм приятелка, колежка от работата.

— Добре.

— Не допускам да се наложи, но за всеки случай. Ще сложа знак на номера ви вкъщи. Всяко ваше позвъняване тук ще се третира като спешно. За три месеца остава закодирано в системата и автоматично ще се заличи, ако не звъннете. Поиска ли ви се само да побъбрите или ви трябва съвет, търсете ме на мобилния.

— Да, благодаря, сержант. Чудесно сте го намислили.

— Сам. Наричай ме Сам. И запамети номера ми в мобилния си, за да ми звъннеш при необходимост.

— Мислиш, че съм в опасност ли? — попитах предпазливо аз.

— Просто предпочитам човек винаги да е добре подготвен. Ако си гледа работата в Ланкастър и не възнамерява да те посети, няма да загубим нищо, нали?

Прекратих разговора и си приготвих чая; добавих достатъчно мляко, за да добие подходящия цвят.

Цял час разсъждавах и накрая стигнах до решение.

Включих компютъра, който бях донесла вкъщи, извадих списъка с кандидатите за работата в склада и потърсих името Майк Нюъл. Беше посочил адрес в Хърн Хил и телефонен номер.

Поколебах се за миг и се запитах дали да не изчакам Стюарт. Не възнамерявах да разговарям с господин Нюъл, исках само да чуя гласа му. Чуя ли същия глас, ще го разпозная, със сигурност щях да го разпозная. И естествено, ако той е в Ланкастър, няма как да отговори от Хърн Хил.

Когато чух гласа, се шокирах; само след секунда си дадох сметка, че всъщност съм очаквала подобно нещо.

— Ало?

Добре познат ми женски глас. Една дума, но ми каза всичко необходимо.

Замълчах, докато мислех трескаво, но достатъчно дълго, та жената да каже:

— Ало? Ало, кой е?

— Какво правиш? — попитах аз, най-сетне намерила гласа си.

Беше неин ред да се озадачи. Въпреки това продължи с хладен тон:

— Какво значи: „Какво правиш“?

Питах се дали тонът ми е достатъчно самоуверен, както исках.

— Когато говориш с него — знам, че сега не е при теб — му предай, че вече не се страхувам.

Поставих слушалката на място. Отново бях предадена.