Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (2)

Четвъртък, 21 юни 2001 г.

Колкото до деня, когато ще умреш, най-дългият ден в годината е не по-малко подходящ от всеки друг.

Наоми Бенет лежеше с отворени очи в дъното на канавката, докато кръвта, поддържала я жива през двайсет и четирите години от живота й, изтичаше от тялото й и се смесваше с мръсотията и боклуците под нея.

Докато ту идваше в съзнание, ту го губеше, тя размишляваше за иронията на цялото положение: щеше да умре сега, след като бе преживяла и превъзмогнала толкова много неща и си бе въобразявала, че спасението е съвсем предстоящо; щеше да умре от ръката на единствения мъж, който някога я бе обичал истински и бе проявил нежност към нея. Той стоеше над нея, на ръба на канавката. Лицето му беше в сянка, макар че слънчевите лъчи проникваха през листата на дърветата и го къпеха в светлина; косата му бе като огрята от аура. Той чакаше.

Дробовете й се напълниха с кръв и тя се закашля; от устата й излязоха розови мехурчета и започнаха да се стичат на струйка по брадичката и шията й.

Той стоеше неподвижно с ръка върху лопатата и наблюдаваше как кръвта изтича от тялото й; не спираше да се диви колко е впечатляваща и как дори в момента на смъртта продължава да е най-красивата жена, която е виждал.

В един момент кръвта почти пресъхна и престана да тече. Той се обърна и се загледа в пустошта зад изоставения индустриален обект в периферията на нечия земеделска земя. Никой не идваше тук; хората дори не разхождаха кучетата си наоколо. Индустриални отпадъци, изхвърляни от десетилетия, покриваха земята, а между тях избуяваха плевели, ръждива вода от корозиращия метал се стичаше през канавката, която при дъжд отвеждаше мръсната вода на половин километър, за да я влее в реката.

Изминаха няколко минути.

Тя беше мъртва.

Вятърът се усили и той вдигна поглед към облаците, гонещи се по небето.

Внимателно се спусна по стръмния наклон на канавката, като използваше лопатата за опора, и стъпи на дъното. После, без да се колебае, я заби в черепа й. Първия път металът леко отскочи, когато се сблъска с костта. После той продължи да нанася удар след удар, да раздробява костта и плътта й. Не спря да нанася удари, докато не размаза лицето й. Зъби, кости и плът се превърнаха в отблъскваща смес.

След това тя вече не беше неговата Наоми.

Отново прибегна към ножа, за да отреже един по един пръстите на ръцете и да накълца дланите й, за да е сигурен, че не е останало нищо, по което да бъде идентифицирана.

Най-накрая пак взе окървавената лопата, за да зарие тялото с пръст и отломки, пясък и боклук, каквито имаше в изобилие в канавката. Не свърши работата много добре. Навсякъде имаше кръв.

Но когато вече приключваше и избърса сълзите си, пролени за пръв път, след като тя изненадано промълви името му, докато прерязваше гърлото й, първите едри капки дъжд започнаха да се сипят от небето.