Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (103)

Четвъртък, 20 март 2008 г.

Когато се върнах от работа днес, на сушилката в кухнята заварих купичка, лъжица и чаша.

За всеки разумен човек рационалното обяснение би било, че след като съм закусила овесени ядки сутринта, съм си измила купичката, оставила съм я да съхне и съм отишла на работа.

В действителност обаче не бях направила нищо подобно.

Въпреки това не получих пристъп на паника — достатъчно мерило, че вече се оправям. Дори не се върнах до входната врата, за да започна проверката отначало. Стоях и зяпах купичката — знаех какво означава. Сърцето ми биеше учестено в гърдите и не смеех да се огледам наоколо, да не би да зърна Лий зад себе си.

Въобще не беше в апартамента. Знаех го, защото вече бях проверила всичко веднъж. Входната врата долу беше заключена и с пуснато резе, както беше всеки ден, откакто Стюарт се нанесе. Вратата към апартамента ми също беше заключена, проверих я. Същото важеше и за вратите към балкона. Всичко в апартамента беше наред, докато накрая не влязох в кухнята да си приготвя нещо за ядене.

Изчаках напрежението да се поуталожи, твърдо решила да не му се поддавам. Първо копчето, а сега — това.

Червеното копче представляваше предупреждение, не така натрапливо като новото съобщение. Първото бе своеобразно червено знаме, макар и малко червено знаме, което ми съобщава, че се е върнал и ме е намерил. Целеше да подейства като предупреждение. Предвиждаше колко странно ще прозвучи на когото и да го кажа, и ще ме вземат за човек, жаден за внимание: откъснала съм копчето отнякъде, пъхнала съм го в джоба и изпадам в пристъп на паника. Този път обаче знаеше, че няма да кажа на никого. Какъв смисъл имаше? Никой не би ми повярвал: някой си влизал, без да остави следи, само за да сложи купичка на сушилката.

Хвърлих купичката, лъжицата и чашата в боклука и изнесох торбата навън, на площадката. После си направих чаша чай, за да помисля.

Трябваше да се изнеса; да си потърся ново жилище още в деня, когато копчето се появи в джоба на джинсите ми преди близо месец. Дадох си сметка, че вече е прекалено късно да го сторя. Той ще ме следи, ще види как оглеждам нови апартаменти и ще научи къде ще живея още преди да съм се нанесла.

Дори да побягна — да изоставя всичко и да се кача на влак за някъде — той пак ще ме открие. А и не можех да изоставя всичко — работата си, апартамента, Стюарт… Мислите, породили се в кабинета на Алистър, изкристализираха в решение. Какъв смисъл има да бягам? Миналия път не даде резултат, нямаше да даде и сега. Налагаше се да остана; налагаше се да се подготвя за битка.