Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (17)

Събота, 24 ноември 2007 г.

Бутах го с всички сили и усещах как у мен се надига писък, ала не излизаше от устата ми; от ужас сърцето ми биеше лудо. Опитах да го ритна с коляно в слабините, но внезапно, с изсумтяване, той се отдръпна от мен.

В първия миг забелязах само как някой дърпа Робин настрана, хванал здраво шала около врата му. В следващия миг мъжът го бутна силно и той падна на земята.

— Разкарай се — чу се нечий глас. — Разкарай се моментално, преди да те фрасна.

— Добре, приятел, добре. Успокой се. Няма проблем — промърмори Робин, изправи се бързо на крака, изтупа прахта от панталоните и пое след компанията, в която никой не бе забелязал нищо.

Оказа се Стюарт.

Продължавах да стоя замръзнала на място, с гръб, опрян в издрасканата с графити стена, и дишах учестено; понеже стисках силно ръце в юмруци, пръстите ми започваха да изтръпват. Усещах как наближава, въпреки че се борех с всички сили да го преодолея; наистина никак не исках да преживея пристъп на паника в единайсет вечерта на Хай Стрийт.

Стюарт се върна при мен, но не се приближи прекалено близо. Застана отстрани, та светлината от агенцията по недвижими имоти да осветява лицето му и да видя, че е той.

— Добре ли си? Боже, какъв глупав въпрос. Хайде сега, дишай дълбоко, дишай с мен.

Хвана ме за рамото и се направи, че не забелязва как трепвам. Накара ме да го погледна в очите.

— Поеми дълбоко въздух и го задръж. Хайде. Вдишай и задръж.

Гласът му беше спокоен, ласкав, но това не ми помагаше.

— Трябва да се прибера. Аз…

— Изчакай само секунда да се възстанови дишането ти.

— Аз…

— Тук съм. Всичко е наред. Онзи идиот няма да се върне. Хайде, дишай бавно. Дишай с мен известно време. Гледай ме и дишай. Точно така.

Стоях неподвижна и се съсредоточавах върху дишането си. Независимо от всичко — от целия ужас, от шока — усетих как ритъмът на сърцето ми се забавя. Не спирах да треперя обаче.

Вторачените му, непремигващи очи хем ме притесняваха, хем ме успокояваха.

— Точно така. Сега е много по-добре — обяви той след няколко минути. — Можеш ли да вървиш?

Кимнах, защото не вярвах на гласа си, и тръгнах. Краката ми трепереха и се препънах.

— Дръж се — поднесе ми той свитата си ръка.

За миг се поколебах и усетих как ужасът се завръща. Исках да бягам; да бягам бързо и да не поглеждам назад. Ала вместо това го хванах под ръка и се отправихме към Талбот Стрийт и вкъщи.

Изведнъж зад нас спря полицейска кола. От нея излезе висок, слаб полицай.

— Само секунда, ако обичате.

Разтреперих се още по-силно.

— Добре ли си? — попита ме Стюарт.

— Камерите за наблюдение са ви засекли — обясни полицаят. Подвижната радиостанция, закрепена към куртката му, писукаше и си говореше сама. — Някой май ви създаваше проблеми. Добре ли сте?

Кимнах енергично.

— Изглеждате притеснена и объркана — изгледа ме подозрително полицаят. — Да не сте прекалили с пиенето?

Поклатих глава.

— Просто… ми е студено — обясних аз през тракащи зъби.

— Познавате ли този господин? — попита ме полицаят отново.

Кимнах.

— Ще я изпратя до вкъщи — обясни Стюарт. — Живеем зад ъгъла.

Полицаят ни изгледа отново. В този момент колегата му от колата се обади:

— Роб, изскочи нещо спешно!

— Радвам се, че сте добре — подхвърли той вече почти до колата.

След секунда сирената се включи и аз само дето не изскочих от кожата си.

— Не обичаш полицаите, а — отбеляза Стюарт, но не с въпросителна интонация.

Не отговорих. По бузите ми се стичаха сълзи. Паникьосах се само от вида му, от белезниците, закачени на колана; сирената се оказа последната капка.

Докато стигнем до входната врата, Лий само дето не ме носеше. Бях се вкопчила в ръката му като в спасителен пояс и се страхувах да се пусна.

— Ела горе — предложи той. — Ще ти направя чаша чай.

Щом зад нас се хлопна входната врата, аз го пуснах. Проверих я само веднъж, защото Стюарт остана до мен. Дръпнах резето и отново го върнах; придърпах вратата и усетих как се клати; плъзнах пръсти по ръба към касата, за да проверя дали не зее. Искаше ми се да прегледам всичко втори път, но си дадох сметка, че той ме гледа. Насилих се да се усмихна леко.

— Благодаря. Вече съм добре.

Изчаквах го да се качи, та отново да огледам вратата, но той не помръдваше.

— Моля те, ела да пиеш един чай при мен. Ще оставя вратата отворена, за да можеш да си тръгнеш по всяко време. Искаш ли?

— Ще се оправя, благодаря — промълвих аз, втренчена в него.

Той не помръдваше.

— Моля те, Стюарт, излез и намери приятелите си. Вече съм добре, честна дума.

— Ела да пиеш един чай при мен — повтори той. — Вратата е заключена. Видях как сложи резето. В безопасност си.

Протегна ръка. Очакваше да я хвана.

Не я поех, но поне успях да се спра с проверките.

— Добре. Благодаря.

В безопасност си?! Какво странно нещо каза, помислих си аз, следвайки го по стълбите. Докато минавахме край апартамента ми, не погледнах към вратата от страх дали ще устоя на желанието да я проверя. И без това бях наясно, че тази нощ няма да спя.

Когато влязохме в апартамента, той запали всички светлини и сложи чайника. Вляво от кухнята имаше оформено като всекидневна пространство с два сводести прозореца. На первазите имаше зелена растителност. Приближих се и надзърнах навън. Въпреки тъмнината имаше хубав изглед към Хай Стрийт, където тълпи от мъже и жени продължаваха да се разхождат без никаква грижа на този свят. Оттук се виждаха дори покривите на къщите отсреща и проблясващите оранжеви светлини на уличните лампи от района на Лондон, разположен край реката; в далечината проблясваха светлините по върховете на небостъргачите във финансовата част на града.

Той ми сервира чаша чай на ниската масичка и седна в един от фотьойлите.

— Как се чувстваш? — попита ме нежно.

— Добре съм — излъгах аз през тракащи зъби.

Седнах на дивана — нисък, широк и изненадващо удобен. Обгърнах колене с ръце. Изведнъж се почувствах страшно уморена.

— По-късно ще се оправиш ли? — попита той.

— Разбира се.

Той се поколеба, след което отпи от чашата си. И продължи:

— Ако усетиш, че ще получиш пристъп на паника, ще ми се обадиш ли? Ще дойдеш ли да почукаш на вратата ми?

За миг се замислих над предложението му и не отговорих. Бих искала, ми се щеше да отвърна, понеже съзнавах колко е прав: несъмнено по-късно щях да получа пристъп на паника, но си давах сметка, че и диви коне няма да са в състояние да ме извадят от апартамента в такъв момент.

Реших, че ръцете ми вече са спрели да треперят, и рискувах да взема чашата. Отпих голяма глътка. Чаят беше горещ и колкото и да е странно, домакинът ми се беше справил прилично. Е, не бе сложил достатъчно мляко, но се пиеше.

— Съжалявам… — промълвих аз.

— Няма за какво. Недей да съжаляваш. Не си виновна ти.

Думите му отново отприщиха сълзите ми; оставих чашата и закрих лице с ръце. Почти очаквах да пристъпи към мен и да ме прегърне, за да ме утеши. Стегнах се да поема шока, но той не помръдна. След минути отворих очи и видях кутийка с книжни кърпички на масичката пред мен. Неволно се засмях, взех една и си избърсах очи.

— Страдаш от обсесивно-компулсивно разстройство, ОКР, — чух го да казва той.

— Да, благодаря, че ме осведоми — рекох аз, вече възвърнала гласа си.

— Търсила ли си помощ?

— Какъв смисъл има? — поклатих аз глава.

Погледнах го, но той ме гледаше безизразно.

— Ще си осигуриш малко повече свободно време — отвърна той и сви рамене.

— Не ми трябва повече свободно време, благодаря. Не бих казала, че програмата ми е запълнена.

Дадох си сметка, че започвам да звуча леко враждебно, и отново отпих от чая, за да се успокоя.

— Извинявай — обадих се след малко. — Не исках да прозвучи така рязко.

— Не се притеснявай — успокои ме той. — Права си: въобще не е моя работа. Беше страшно невъзпитано от моя страна да го изрека.

— Ти какво си? Психотерапевт ли? — усмихнах се аз плахо.

— Нещо такова — кимна той и се засмя. — Лекар съм в психиатричната болница „Модзли“.

— Какъв лекар?

— Клиничен психолог. Работя в отдела за преценка, а също и в клиниката за приходящи пациенти. Специализирал съм лекуване на депресии, но в практиката си съм се сблъсквал и с много случаи на ОКР.

Шибана работа, помислих си аз. Ето какво стана. Сега и друг разбра, че съм луда. Ще се наложи да се преместя.

Той си допи чая, стана и отнесе чашата в кухнята. Върна се с листче в ръка и внимателно го сложи на масичката пред мен.

— Какво е това? — попитах аз подозрително.

— Споменавам го за последен път, обещавам. Това е името на мой колега. Ако промениш мнението си относно търсенето на съвет, на помощ, поискай районния екип за душевно здраве да те препрати към него. Страхотен професионалист е. И специалист по ОКР.

Взех листчето. С четливи букви беше изписано: Алистър Ходж. Под името пишеше „Стюарт“ и следваше номер на мобилен телефон.

— Това е моят номер — обясни той. — Ако те обземе пристъп на паника по-късно, обади ми се. Ще сляза и ще стоя с теб.

Да, бе, помислих си аз, сякаш бих допуснала подобно нещо.

— Не искам да се срещам с никого. Не ми е по силите. А и какво ще стане в работата ми? Никога няма да ме повишат, ако разберат, че съм откачена.

— Въобще не си откачена — усмихна се той. — И няма причина работодателят ти да научи за консултацията. Но дори да решиш да не потърсиш никого, сама можеш да направиш много неща, за да си помогнеш. Ще ти препоръчам някои книги. Опитай релаксиращи терапии и други подобни. Нищо от това никога няма да бъде отразено в медицинското ти досие.

Въртях листчето между пръстите.

— Ще си помисля…

Вой на полицейска сирена отвън стигна до най-горния етаж.

— Време е да си вървя — промърморих аз.

Изправих се и тръгнах към входната врата. Тя продължаваше да стои отворена и нищо не ме спираше да изляза на стълбищния коридор. За миг ми се прииска да го прегърна; исках да разбера какво е да усетя ръцете му върху тялото си; дали щях да се почувствам в безопасност или не? Но споменът за ръцете на Робин върху мен все още витаеше в главата ми и това ме възпря.

— Може ли да те попитам нещо? — обърнах се аз към него.

— Разбира се.

— Защо ти не го направиш? Ти да ме лекуваш?

Той ми се усмихна. Стоях извън апартамента, а той — вътре; помежду ни имаше дистанция.

— Конфликт на интереси — отвърна.

Явно съм го погледнала объркано.

— Ако ще бъдем приятели — поясни той, — става много сложно. Няма да е професионално.

Преди да успея да реагирам, той ми се усмихна, пожела ми „лека нощ“ и затвори вратата. Слязох чак до входната врата на сградата и започнах да я проверявам.