Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (89)

Неделя, 17 февруари 2008 г.

Чух как Стюарт се качва по стълбите, как си влачи раницата, как я обляга на стената. Седях на дивана с подвити под себе си крака, обути в черни вълнени чорапи, а нервите ми бяха изопнати до краен предел. Когато го чух, се запитах дали да не го оставя да извърви целия път до горния етаж, да се прибере, да вземе душ, да си налее питие или каквото правят хората, когато се върнат от пътуване. Питах се дали е забравил за обещанието си да ме навести, макар да говорихме за това в петък вечер, а той го спомена отново снощи и дори ми прати съобщение от „Хийтроу“ да ме осведоми, че самолетът му е кацнал и е на път за вкъщи.

След това се сетих за рамото му и без да разсъждавам повече, изтичах до вратата, дръпнах резето, отключих и я отворих.

Точно беше стигнал до площадката.

Беше леко задъхан, а раницата лежеше в краката му като простреляно животно.

— Господи — бяха първите му думи, — това тежи адски много.

— Какво носиш?

— Купища книги. Въобще не знам защо ги взех. Бяха в гаража на Рейчъл.

— Искаш ли да ти помогна да ги отнесеш горе?

Не ми отговори веднага. Сякаш беше забравил къде се намира и какво прави.

— Може ли да вляза? — попита той най-накрая.

Кимнах и отстъпих настрана. Той остави раницата където си беше.

Затворих вратата веднага щом влезе, и започнах да заключвам и проверявам, като бързах, доколкото е възможно, но внимавах да не допусна грешка. През цялото време Стюарт стоеше зад мен и изчакваше.

Най-накрая промълви:

— Кати, за бога, това е мъчение.

— Правя го възможно най-бързо.

— Сериозно, престани. Вратата е заключена.

— Колкото повече говориш, толкова по-дълго ще отнеме, затова млъкни, чу ли?

Той ме послуша. Вероятно беше броил с мен, защото точно когато свърших и се канех да започна отначало, се приближи и обгърна талията ми с ръце. Не трепнах. Допря глава до моята, усещах топлия му дъх върху шията си. Погледнах ръцете, които ме държаха през кръста. Обърнах се бавно и се взрях нагоре, за да го видя; трудно ми беше да разчета изражението му.

— Нервен си — промълвих.

— Очевидно е, нали? — засмя се той притеснено.

— Няма страшно — отвърнах аз и го целунах.

След онази първа целувка сега беше по-лесно. Отведох го в спалнята. Той започна да ме разсъблича, но после телата ни отново се преплетоха. Затова взех нещата в свои ръце и сама се съблякох.

В спалнята беше тъмно; проникваше светлина само от всекидневната, но дори и така се притеснявах от белезите. Вероятно той ги напипваше, докато прокарваше пръсти по кожата ми. Не каза нищо. Вероятно ги е усетил и с езика си, като целуваше тялото ми. Пак не каза нищо.

Най-странното е, че усещах, усещах всичко. Обикновено усещах само сърбеж, неудобство, напрегнатост, болка. Чувствителността на кожата ми беше притъпена от белезите; на места беше напълно изтръпнала — явно бяха засегнати нервни окончания. Но докато той ме докосваше, усещах всичко; все едно бях с нова кожа.