Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (116)

Неделя, 13 април 2008 г.

Взех автобус до Хърн Хил.

Беше първият истински топъл ден за годината. Съжалих, че си бях сложила сакото, но когато излязох сутринта, слънцето още не се бе показало над покривите и беше хладно.

Сега го носех на ръка.

Стигнах до къщата по заобиколен път, макар да знаех къде се намира. Разучих внимателно картата, преди да тръгна. Улиците бяха пусти, а Лондон — необичайно спокоен.

Докато застана пред къщата, съумях да натрупам достатъчно възмущение у себе си, та да ми стигне за целия разговор.

С широките си викториански тераси сградата доста приличаше на нашата. На формуляра за работа пишеше апартамент две.

Натиснах бутона и зачаках.

Отговор не последва.

Запитах се дали да не се прибера. Все пак натиснах леко вратата. Поддаде. Озовах се във фоайе с шахматно подредени черни и бели плочки.

Апартамент номер две се оказа в дъното на първия етаж. Потропах на вратата и зачаках.

Чух стъпки отвътре и нечие мърморене.

Вратата се отвори и срещу мен застана Силвия с хавлия на главата и друга, омотана около тялото й.

— О, това си ти…

— Аз съм. Може ли да вляза?

— Защо?

Зададе въпроса високомерно, с тона, който държеше на сервитьорки, бармани и непознати, но никога на мен.

— Искам да поговоря с теб.

Свали ръка от бравата и влезе в апартамента. Последвах я.

— Скоро ще излизам — предупреди ме тя.

— Няма да се бавя, не се безпокой.

Изчаках във всекидневната да се облече. Наоколо цареше характерният за Силвия хаос. По стените имаше огромни плакати, диванът бе тапициран във всевъзможни ярки цветове. Кухненският сектор имаше вид на място, където единствено се изстудяват бутилки бяло вино.

От Лий нямаше никакви следи. Бях очаквала да видя негови дрехи, обувки, сак… нещо.

— Добре — обяви тя, появявайки се отново. — Какво искаш?

— Просто да те видя.

— Е, видя ме.

Изглеждаше по-слаба в сравнение с последния път, когато я видях. Беше облечена с типичните за нея дрехи: яркочервени джинси, лилав пуловер, обсипан с изкуствени скъпоценни камъни колан, златисти обувки с висок ток. Под грима обаче изглеждаше бледа.

— Извинявай — казах простичко. — Дойдох да кажа: „Извинявай“.

Явно не очакваше подобно нещо.

— Извинявай, че не поддържах връзка с теб, откакто замина.

— Трудно ми беше тук. Много по-трудно, отколкото очаквах. Липсваше ми.

— И ти на мен. Останах без приятели, когато ти замина. Сякаш слънцето се скри зад облак.

— Е, беше редно и аз да положа усилия да поддържаме връзка — призна тя.

Но беше прекалено заета да се чукаш с бившето ми гадже, нали? — помислих си аз.

Усмихна ми се и поомекна. Ако се налагаше да продължа да я лаская, щях да го направя.

— Искаш ли нещо? — попита тя любезно. — Чаша вино? Или чай?

— Чаша чай е чудесно, благодаря.

Разшета се шумно из кухнята. Известно време отваряше и затваряше безпомощно шкафове, но най-накрая намери чайник.

— Нанесох се в този апартамент миналата година. Хубав е, нали?

— Да. И е в твой стил.

Усмихна се и ми благодари, сякаш й бях направила комплимент.

— А ти? — попита тя. — Тук ли живееш сега?

— Да.

— Значи теб видях на автобусната спирка?

— Да.

— Не бях сигурна. Сега изглеждаш различно. Косата ти е много по-къса…

Започна да отваря вратите към терасата. По заяждащите дръжки съдех, че отдавна не го е правила. Най-накрая излязохме навън с по чаша в ръка и се настанихме около масичката.

— Дадох цяло състояние за апартамента — продължи да бъбри тя. — За същите пари в Ланкастър щях да си купя къща с четири спални.

— Не се съмнявам.

— Добре изглеждаш.

Не бях забелязала, че ме гледа изпитателно. Усмихнах й се.

— И се чувствам добре — уверих я аз. — По-добре от всякога.

Сложи ръка върху коляното ми.

— Радвам се, Катрин. Наистина. Да забравим лошите неща от миналото, искаш ли?

Възмущението ми нарасна. Това беше добре, защото иначе щеше да ме завладее убийствен гняв, който щеше да ми се изплъзне от контрол.

— Да — съгласих се аз.

Силвия отпи от чая си. Птичките пееха, градината, макар и доста занемарена, беше спокойна и тиха. Все едно седяхме някъде из провинцията под галещите топли слънчеви лъчи.

Изведнъж чух мелодичния й смях.

— Обзалагам се, че си се шокирала, когато се появи в службата ти. Спокоен и овладян се явява за интервю.

— Да, имаше нещо такова.

— Казах му да не го прави. В Лондон има много работа, но той искаше да те изненада. Каза, че ще се опита да се сдобри с теб, да провери дали не може отново да сте приятели.

— Нямахме голяма възможност да говорим светски. Чакаха ни куп други кандидати.

— Той е добър човек, да знаеш. Наистина е добър.

Запитах се на коя планета живее, какво й е казал, с какво я е запленил, за да я накара да вярва на него, а не на мен. Или може би просто тя вярваше на онова, на което искаше да вярва.

Реших да се включа в играта й: да, добър човек е, но ми се стори малко прекалено. Затова си представих, че говори за Стюарт, и кимнах.

— Много тежко му беше — продължаваше тя. — В затвора не са мили с бившите полицаи.

Радвам се, помислих си аз. Тя какво очакваше да кажа: горкият Лий! През какво изпитание е минал!

— Имаш ли друг сега? — попита Силвия с кокетна усмивка и леко ме сръга в ребрата.

— Аз ли? — попитах усмихната. — Не. Не съм срещнала друг. Знаеш как е. Голям град, работиш много…

Кимна с разбиране.

— Да, и аз излизах с разни мъже, но така и не срещнах човек като Лий. Той е специален. Но ти, разбира се, го знаеш.

В следващия миг погледна през вратите към вътрешността на апартамента, сякаш е чула шум. Внезапно ме обзе ужас.

Той беше там; беше в апартамента. През цялото време е бил вътре.

— Какво ще правиш? — попита Силвия.

Тонът й беше напрегнат и тя не откъсваше очи от вратите и тъмнината вътре.

— Нищо — отвърнах аз небрежно.

— Чудесно — обърна се тя към мен с облекчена усмивка.

Бяхме изпили чая и нямаше причина да оставам повече. Освен това исках да избягам оттук възможно по-бързо и никога да не се върна. Но преди това трябваше да мина през апартамента.

Насилих краката си да се раздвижат и когато влязох отново, вече се чувствах по-добре. Вътре беше тихо, с изключение на шума от миенето на чашите и безгрижното чуруликане на Силвия: колко е хубаво да се видим на кафе, да излезем някоя вечер; наближава рожденият й ден — ще искам ли да дойда?

От тясното антре виждах спалнята, защото вратата стоеше широко отворена. Леглото не беше оправено. Вратите на гардероба също зееха, вътре бе препълнено с разноцветни дрехи. Навярно си бях въобразила; наистина нямаше къде да се скрие човек. Той въобще не беше тук.

На входната врата тя ми се усмихна мило. Дойдох да я предупредя, а сега не бях в състояние да го направя. Исках да й кажа да му предаде, че ако се приближи до мен, ще го убия, да, буквално щях да го убия. Но нищо не казах.

Вместо това й се усмихнах, обещах да поддържаме връзка и тръгнах към главната улица и автобусната спирка. Усещах как ме наблюдава от прага на къщата.

Чувствах се невероятно свободна. От години не бях се чувствала така. Докато стигна главната улица, само дето не танцувах. Все още нямах план за действие, но поне можех да започна да съставям такъв.

 

 

От Хърн Хил отидох в Камбъруел. Автобус номер 68 ме откара до „Модзли“. Стюарт свършваше работа след половин час. При спешен случай би се задържал с часове, но се надявах да няма такъв.

Седнах на ниската каменна ограда. Приличах се на слънце, клатейки крака. Наблюдавах как автобусите пристигат и заминават, как хората минават…

За малко да го изпусна. Беше си тръгнал по-рано. Крачеше уверено към спирката.

— Ей ти — подвикнах аз.

Стюарт се обърна, видя ме и лицето му засия. Тръгна към мен и ме целуна по устата. Седна до мен на оградата.

— Здравей. Какво правиш тук?

— Чакам корабът ми да пристигне.

— И има ли шанс засега?

— Доста добър.

— Хайде да намерим хубава кръчма и да изчакаме там — предложи той. — Какво ще кажеш?

Влязохме в „Бул“. По никакви стандарти не беше хубава кръчма, но беше най-близо. Градината гъмжеше от народ. Явно там отдавна пиеха бира, затова седнахме вътре. Поръчахме си бутилка вино и слушахме откъслечните разговори, които долитаха отвън.

— Мислех за почивката — подхвърли той.

— Каква почивка?

— За която говорехме, когато още беше студено. Така и не направихме резервации.

— Заради теб и защото постоянно работиш.

— Дори да е така, нека предприемем нещо.

Погледнах навън и отпих от виното. Напоследък можех да изпия две чаши, без да ми се завие свят.

Той каза още нещо, но не го чух. Изведнъж си дадох сметка, че може да е било важно.

— Какво каза?

— Да си резервираме места за някое хубаво кътче през есента.

— Не каза това!

Изчерви се и ме погледна. После повтори казаното преди малко:

— Добре е да си резервираме хубаво място за медения ни месец. Не се смей.

— Не се смея, но преди това не трябва ли да се случи нещо?

— Май разместих реда.

Сега вече той разполагаше с цялото ми внимание.

— Тогава действай в правилния ред — наредих аз.

Отпи голяма глътка вино и ме погледна.

— Добре. Кати, ще се омъжиш ли за мен, а после да отидем на някое горещо местенце за медения ни месец?

Не отговорих веднага и той, изглежда, реши, че е объркал нещо, защото веднага добави:

— Не ме бива за това. Нямам представа какво да кажа, как да го кажа. Знам само, че те обичам и рано или късно ще се оженим и ще живеем щастливо до края на живота си. Редно е, естествено, да те попитам дали искаш и затова ти взех това.

Бръкна в джоба си и извади малка кутия.

Гледах кутийката дълго. Не исках да го изтезавам излишно; не мога да кажа, че бях объркана в момента. Знаех, че повече от всичко искам да се омъжа за Стюарт и да съм с него до края на живота си.

Но не още.

Той ме гледаше съкрушен. Изражението му късаше сърцето ми.

— Отговорът е „не“, нали?

— Отговорът е „не още“ — уточних аз.

— Това добре ли е?

Не издържах повече да гледам тъжните му очи. Станах, настаних се в скута му и го целунах, дълго и страстно. Един от пияниците отвън дойде за още бира. Видя ни и подсвирна, за да ни насърчи да не спираме. Според мен Стюарт дори не го чу.

Накрая се прибрахме направо на Талбот Стрийт и се качихме горе. Не проверих входната врата нито веднъж. Втурнахме се тичешком в апартамента му и започнахме да се разсъбличаме. Дори не стигнахме до спалнята, а се любихме на пода във всекидневната; направихме същото в кухнята, а после — в банята.

Часове по-късно лежахме в тъмнината, бризът, който нахлуваше през прозореца, стана студен, а той прошепна:

— Задръж го. Задръж пръстена. Задръж го, докато твоето „не още“ стане „да“.