Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (6)

Вторник, 11 ноември 2003 г.

Когато го видях за втори път, споменът за него бе съвсем избледнял. Наблюдавах го известно време. Изглеждаше съблазнителен, с чувствена уста и в него определено имаше нещо познато. Дали се бяхме целували в бар?

— Не ме помниш — констатира разочарован той. — Беше в червена рокля, а аз пазех входа на „Ривър“.

— Разбира се! Извинявай. — Клатех си главата, сякаш това щеше да влее малко здрав разум в нея. — Просто… Просто не те разпознах, защото си без костюм.

Това ми даде основание да го огледам оценяващо от главата до петите. Носеше къси панталони, маратонки и черен елек с емблемата на спортния клуб; изглеждаше доста по-различен от последния път, когато го видях.

— С костюм не е най-удобно да тренираш…

— Предполагам.

Изведнъж си дадох сметка, че съм се вторачила в краката му, а едва ли изглеждах най-прелестно след току-що приключилата едночасова тренировка в гимнастическия салон — с коса, вързана на опашка, и кичури, полепнали по потната ми шия… Като цяло — прелест.

— Е, радвам се, че се видяхме отново — плъзна поглед от гърдите до краката ми и обратно за част от секундата.

Не бях сигурна дали е напорист, или малко не наред. Но той приключи „огледа“ ухилен; не изглеждаше похотлив, а изключително секси.

— Да, и аз се радвам. Отивам… да си взема душ.

— Добре. Ще се видим скоро.

Изрече го, обърна се и хукна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Докато стоях под душа, съжалих, задето и аз не влизах като него в гимнастическия салон, вместо да си тръгвам. Тогава можехме да проведем истински разговор, а не да стоя с вързан език. За момент се запитах дали да не се помотая из кафенето и да изчакам да приключи с тренировката си. Прекалено достъпна ли щях да изглеждам? Прекалено отчаяна?

Как да се оправдая? Беше минало известно време, откакто бях с мъж. Последните, които ми бяха харесали, се оказаха партньори за по една нощ; с някои бях прекалено пияна, за да помня подробности. Не се осъждах за това, разбира се; просто се забавлявах, докато имам възможност. Навивах се, че за момента ми е писнало от връзки, наслаждавам се да съм сама и всякакви подобни глупости. Не беше ли време да укротя малко топката и да се замисля за бъдещето?

Докато си подсушавах косата в празната съблекалня, изведнъж ми хрумна: явно не съм изглеждала толкова зле, иначе нямаше да ме разпознае. Последно ме беше видял в червената ми сатенена рокля със спуснати по раменете коси. Днес бях в спортен екип, изпотена, без грим и с вързана на тила коса. Изглеждах съвсем различно, но той ме разпозна, щом вдигнах поглед; забелязах го в очите му.

И ми каза:

— Здравей отново.

Оттогава не бях стъпвала в „Ривър“, макар да излизах по няколко пъти седмично. Миналия уикенд гостувах на приятели в Шотландия — изтощително преживяване с изключително малко спане — но това не ме беше спряло да се отбивам за по питие след работа. В петък най-накрая се озовахме в „Роудхаус“ — нов бар на площад „Маркет“. Гъмжеше от народ заради промоцията на алкохола по случай откриването. И Сам, и Клер се уредиха с кавалери половин час след като пристигнахме. Известно време пих и танцувах, доволна от живота, и бъбрех с познати; по-скоро крещях в ушите им, за да ме чуват сред всичкия шум. Имаше няколко доста привлекателни мъже, но свободните и неангажираните не бяха много. Другите ги познавах или защото вече бях излизала с тях, или защото бяха излизали с някоя от приятелките ми.

Вече с нетърпение очаквах следващия уикенд. В петък имах уговорка да изляза с Клер, Луиз и сестра й Ема, а после уикендът беше на мое разположение. На път към колата се усмихнах и си помислих, че може да се озовем в „Ривър“.