Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (4)

Петък, 31 октомври 2003 г.

Петък вечер. Беше Хелоуин и всички барове бяха препълнени до дупка.

В „Чешър Армс“ пих сайдер с водка и успях да загубя някак дирите на Клер, Луиз и Силвия, но същевременно се сдобих с нова приятелка — Кели. С Кели сме учили в едно и също училище, но не я помнех; това нямаше никакво значение нито за нея, нито за мен. Тя се бе маскирала като вещица, само че без метлата; беше с ярък оранжев клин и черна найлонова перука, а аз, невестата на Сатаната, носех плътно прилепнала червена сатенена рокля и атлазени обувки с цвят на знойна вишна, по-скъпи от роклята. Вече ме бяха опипали няколко пъти.

Към един след полунощ повечето хора тръгнаха към късния автобус, към стоянката за таксита или със залитащи стъпки се отдалечаваха от центъра и потъваха в смразяващата нощ. С Кели се отправихме към „Ривър бар“, единственото място, където имаше вероятност да ни пуснат.

— Всекиго ще примамиш с тази рокля, Катрин — увери ме Кели с тракащи от студ зъби.

— Дяволски се надявам, защото ми струва цяло състояние.

— Очакваш ли вътре да има някой сносен? — попита тя, оглеждайки с надежда проточилата се опашка.

— Съмнявам се. Но ти не спомена ли, че си се отказала от мъжете?

— Не искам да се ангажирам с връзка. Това е друго. Но не съм загърбила секса.

Беше адски студено и започваше пак да вали; вятърът довяваше към мен характерните за петък вечер миризми и повдигаше полата ми. Притеглих по-плътно сакото около себе си и кръстосах ръце върху него.

Отправихме се към входа за официални гости. Помня, че се запитах наум дали идеята е добра и не е ли по-разумно да се прибираме, ала Кели вече я бяха пуснали да влезе и аз я последвах. Пътя ми препречи антрацитносив костюм.

Вдигнах поглед срещу невероятно сини очи и къса руса коса. Не приличаше на човек, с когото да спориш.

— Чакай — каза гласът.

Той не бе едър колкото другите двама портиери, но определено беше по-висок от мен. Имаше изключително приятна усмивка.

— Здравейте — изчуруликах аз. — Не може ли да последвам приятелката си?

Не отвърна веднага и ме изгледа малко по-дълго, отколкото предполагаше приличието.

— Да — съгласи се накрая. — Разбира се. Просто…

Изчаках го да довърши. Наложи се да попитам:

— Просто какво?

Погледна към колегите си при другата врата — онези там бъбреха с група тийнейджъри, които всячески се стараеха да ги убедят в необходимостта да влязат.

— Просто за миг не повярвах на късмета си. Това е всичко.

Засмях се на напереността му.

— Значи не е особено ползотворна вечер, така ли?

— Имам слабост към червените рокли — обясни той.

— Не мисля, че тази ще ви стане.

Той се засмя и откачи кадифеното въже, за да мина. Усещах как ме наблюдава, докато си оставях сакото на гардероба. Хвърлих бърз поглед назад към вратата и отново го видях; гледаше ме. Усмихнах му се и се изкачих по стълбите към бара.

През онази нощ мислех само да танцувам до припадък; усмихвах се и се смеех с хората наоколо в компанията на новата си най-добра приятелка, танцувах издокарана с червената си рокля и се надявах да хвана погледа на някого — който и да е — та да го завлека в най-тъмния ъгъл на клуба, където да се изчукаме.