Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (78)

Петък, 2 април 2004 г.

Станах от бюрото си точно в дванайсет, изключих монитора на компютъра и си грабнах палтото от закачалката на вратата. В центъра на града гъмжеше от народ, но в петък обикновено е така: пълно е с пазаруващи, с пенсионери, майки с деца, студенти и хора, които би трябвало да са на работа, но по необясними причини не са. Слънцето грееше, а това винаги привлича повече народ в центъра на града. Долавях аромата на лятото във въздуха, макар още да беше хладно. Имаше изгледи през уикенда да се стопли.

Мразя тълпите. Предпочитам да се движа в центъра на града, без да срещам никого, но днес щях да се видя със Сам.

В кафене „Болеро“ Сам ме чакаше на маса до прозореца.

— Да седнем отзад, искаш ли? До прозореца винаги е студено.

Тя вдигна учудено вежди, но взе торбите и палтото си и ме последва към дъното на заведението.

Не бях идвала тук, откакто смениха собственика. Някога беше „Грийн Кичън“ — вегетарианско заведение, където предлагаха местни екологични продукти, и малко кафене отзад. Успя да се задържи известно време, но после студентите си заминаха за дългата лятна ваканция и посетителите силно оредяха. Точно след Коледа отвори врати отново, вече като „Болеро“. Със специалитета за пенсионери (чай и сладка за една лира) търговията му в момента вървеше добре.

— Честит рожден ден — поздравих аз най-накрая и я целунах по бузата. — Как си?

— Добре, благодаря — отвърна Сам.

Беше изключително красива в червената си кашмирена жилетка, подарък от настоящото й ново гадже. Е, не беше съвсем ново. Бяха се запознали по Коледа в Чешър, но за мен все още беше ново. От Коледа насам го бях виждала само веднъж.

— Как си ти по-конкретно?

— По-конкретно ли? — изненадах се аз. — Това пък какво значи?

Наистина не ми се говореше за това още в началото на срещата ни.

— Не сме се виждали от векове — отвърна тя. — Затова питам.

В този момент се появи сервитьорката — едно добре дошло разсейване. Поръчах си голям чай и печен сандвич с пълнозърнест хляб. Сам си поръча лате и сандвич със сирене чедър.

— Как вървят нещата със Саймън? — попитах аз.

Темата запълни следващия половин час, през което време Сам преполови обяда си. Все още беше опиянена от новия мъж, от бъдещето, от евентуалната им женитба, когато той се върне пак в отпуска. Предчувстваше бляскави перспективи.

— А ти? — попита накрая тя, допивайки кафето си. — Как вървят нещата с Лий?

— Добре. Много добре.

— Предложи ли ти вече брак?

— Да, донякъде.

— Донякъде?

Хвърлих поглед към прозореца, просто да съм сигурна.

— Вечно ми предлага брак. Не пропуска седмица.

— А ти какво — съпротивляваш ли се? Не си ли казала вече „да“?

За Сам това очевидно бе напълно непонятно.

— Не виждам защо — отвърнах аз. — Нещата са добре както са. Разбираме се. Е, понякога се сдърпваме, но това е нормално. Защо да променям нещата?

— Защо да ги променяш ли? Можеш да си уредиш сватба, затова! Рокля, меден месец, подаръци. Страхотен купон, на който ще присъстват всичките ти приятели.

— Не казвам, че няма да стане — свих рамене аз. — Просто имаме по-важни неща в момента. Много съм заета в службата. Не ми се занимава с организирането на сватба точно сега.

— Е, той явно много те обича — отбеляза Сам снизходително и ме потупа по ръката.

Разбърках си чая и се загледах във водовъртежа, образуван на повърхността.

— Да — отвърнах след малко.

— Тогава защо си така тъжна? — поинтересува се тя.

Не се справям особено добре, помислих си аз. Очакваше се да съм весела и жизнерадостна, пълна с пожелания за щастлив рожден ден, но не се получи и не успявах да я подведа.

— Липсва ми Силв — опитах се да се оправдая.

Въпреки последния ни ужасен разговор това напълно отговаряше на истината.

— Тя е в Лондон. Не е кой знае колко далеч.

— Сега и двете сме доста заети.

— Чух за спречкването ви.

— Така ли?

Тя кимна.

— Клер ми каза. Според нея се държиш много странно, откакто се запозна с Лий.

— Знам.

— Какво точно става?

Свих рамене; питах се дали да й разкажа моята версия на историята и доколко това въобще ще ми помогне. Накрая промърморих:

— И аз не съм съвсем наясно.

Не й вярвах, не напълно. Напоследък единствено с нея поддържах контакти, но и те бяха спорадични. Откъде да знам дали и тя не е разговаряла с Лий. Какво й пречи, след като приключим с обяда, да му телефонира и най-подробно да му опише какво съм говорила, как изглеждам, какво съм яла. В кухнята изтърваха нещо — шумът ме накара да подскоча. Погледнах отново Сам, но не успях да разчета изражението й.

— Клер е права. Променила си се.

Поклатих глава.

— Не. Просто съм претоварена в службата. Уморена съм. Знаеш как е…

Тя се наведе напред и отново потупа ръката ми.

— Насреща съм, ако искаш да говориш. Знаеш го, нали?

Успях да й се усмихна лъчезарно.

— Разбира се. Но наистина съм добре. Просто ми трябва малка почивка. Е, как беше снощи? „Чешър“ беше ли претъпкан? После ходихте ли на друго място?

— Да. Там беше претъпкано. Представа нямам защо.

— Днес е краят на сесията. Снощи е била последната вечер за всички студенти да се напият, преди да се приберат, за да изперат дрехите си.

Сам се засмя.

— Не бяха само студенти. Имаше купища хора. Видях Емили и Джулия. Тя попита за теб. Роджър, който някога работеше с Емили, също дойде. Помниш ли го? Някога те сваляше, нали?

Усмихнах се кисело.

— Така беше. Преследваше ме и постоянно звънеше в службата.

— И Кати се появи. Тя също пита къде си.

— Съжалявам. Звучи като чудесна вечер. Жалко, че съм я изпуснала.

— Отдавна не си излизала.

— Знам. Слушай — подхванах аз, в отчаян опит да сменя темата, — защо не отскочим до Манчестър другия уикенд? Ще си потърсим нови обувки, ще обядваме.

— Следващия уикенд не мога. Ще оглеждам къщи. Но ще ти звънна, става ли? Ще го направим друг път. Идеята е страхотна. Но да ме пазиш да не харча прекалено много пари!

Платих сметката за обяда ни, независимо от настояването на Сам да участва — черпя я за празника й, обясних аз. Единствена тя остана от старите ми приятели. Дори да не й вярвах напълно, разполагах само с нея.

Навън, на студеното, тя ме прегърна силно, до болка. После разтърка гърба ми, сякаш да му влее малко топлина.

— Господи, страшно си отслабнала — отбеляза тя.

— Знам — отвърнах аз. — Страхотно, нали?

Погледна ме строго и попита:

— Сигурна ли си, че си добре? Честно ли? Според мен не всичко е наред.

— Сам, наред е.

Но не можах да изрека „честно“. Ако беше настояла, щях да се срина; щях да се предам. Не ме биваше да лъжа и се стремях винаги да казвам истината.

— Сигурна ли си? — повтори тя.

— Да.

Отново ме прегърна, ала попадна на натъртеното място. Опитах се да не трепна, но ме заболя. Цялото тяло ме болеше.

— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен, нали?

Кимнах, а тя пое нагоре по хълма към колежа, където работеше. Питах се дали се е досетила как стоят нещата. Знаеше, че не всичко е както трябва, но не съумя да определи какво точно и до каква степен.

Аз знаех за какво става дума, но не можех да го оглася.

Огледах Маркет Стрийт, в случай че го забележа, но не го видях никъде. Значи не беше там. Понякога беше, друг път — не. Просто не ме напускаше чувството, че през цялото време ме наблюдават; всяка минута, всеки ден. Понякога това правеше всичко по-лесно, някак по-безопасно.

Преброих си стъпките обратно до офиса: четиристотин двайсет и четири. Това поне беше нещо положително.