Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (5)

Четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Тази сутрин ми отне страшно много време да се измъкна от апартамента. Не заради студа, макар да мина цяла вечност, преди да усетя топлината в помещението; не и заради тъмнината. Всяка сутрин ставам преди пет часа; от септември насам по това време е тъмно.

Да се надигна от леглото не ми е проблем; трудно ми е да изляза от къщата. След като си взема душ, облека се и хапна нещо, започва дългият процес да се убедя, че преди да отида на работа, оставям апартамента обезопасен — обратният процес на онова, през което минавам вечер, но някак по-ужасен, защото сутрин знам, че времето не е на моя страна. Ако искам, цяла нощ мога да се посветя на това да оглеждам, но сутрин се налага да отида на работа и затова съм ограничена да проверя всичко само определен брой пъти. Не оставя ли завесите в хола и в разположената до балкона трапезария открехнати на строго определено разстояние, няма да мога да вляза в апартамента вечерта. Всяка врата към вътрешния двор се състои от шестнайсет парчета стъкло; завесите трябва да са отметнати така, че ако погледна от алеята в задната част на къщата, да виждам по осем на всяка врата. Виждам ли през прозореца част от трапезарията или ако завесите не са спуснати под права черта, се налага да се върна горе в апартамента и да започна отначало.

Вече съм доста добра и подреждам всичко точно както трябва, но това ми отнема много време. Колкото по-голямо старание полагам, толкова по-малко вероятно е да се озова на алеята зад къщата и да ругая своята небрежност, докато трескаво си гледам часовника.

Вратата отнема особено много време. В последната ми квартира на мрачния приземен етаж в Килбърн поне имах своя входна врата. Тук се налага да проверявам многократно вратата на апартамента по шест или дванайсет пъти, а после следва изпитанието с входната.

Апартаментът в Килбърн имаше самостоятелна входна врата, но нищо отзад — никаква задна врата, никакви прозорци. Все едно живееш в пещера. Нямах път за бягство оттам, което означаваше, че никога не се чувствах в безопасност докрай. Тук нещата са много по-добри: имам френски прозорци към неголям балкон. Точно под него е покривът на малка барака, обща за всички наематели, но се съмнявам дали някой друг я използва. Мога да изляза през френските прозорци, да скоча върху покрива на бараката, а оттам — на тревата. После да притичам през градината и да изляза през портата на алеята отзад. Преодолявам разстоянието за по-малко от половин минута.

Понякога се налага да се върна и да проверя вратата към апартамента отново. Ако някой от другите наематели е оставил резето на входната врата дръпнато, определено се налага да проверя повторно вратата на апартамента, защото всеки е могъл да влезе.

Тази сутрин например беше една от най-лошите.

Резето на входната врата не само беше дръпнато, но и тя зееше леко. Точно посягах към нея, когато мъж в костюм я бутна и аз неволно подскочих. Зад него стоеше друг мъж — по-млад, по-висок, в джинси и яке с качулка. Беше с тъмна къса коса, небръснат и с уморени зелени очи. Усмихна ми се и промълви „извинете“, което ми помогна да се почувствам по-добре.

Продължавам да се стряскам от костюми; опитах се да не гледам мъжа в костюма, но докато се изкачваше по стълбите, го чух да казва:

— … току-що се освободи. Ще трябва да го наемете бързо, ако го искате.

Значи е брокер.

Китайските студенти на най-горния етаж явно най-после бяха решили да напуснат апартамента. Вече не бяха студенти. Завършиха през лятото. По този повод вдигнаха купон; продължи до сутринта. Лежах в леглото си на долния етаж и слушах кавалкадата от стъпки нагоре-надолу по стълбището. Цяла нощ резето на входната врата стоя дръпнато. Барикадирах се, като избутах масата от трапезарията към вратата на апартамента, но несекващият шум ме държа будна и напрегната до зори.

Изчаках втория мъж да последва онзи в костюма нагоре по стълбището.

За мой ужас той се обърна на първата площадка и отново ме дари с усмивка — този път печална. Забели очи, все едно вече е отегчен до смърт от приказките на брокера. Усетих как се изчервявам неистово. Отдавна не бях поглеждала непознат право в очите.

Заслушах се как стъпките им се отправят към най-горния етаж. Значи бяха минали край входната врата на моя апартамент. Погледнах си часовника: осем и петнайсет! Не можех да тръгна и просто да ги оставя в къщата.

Затворих входната врата решително и пуснах резето; проверих дали е прилепнало плътно, като разклатих вратата няколко пъти. С пръсти проверих дали плътно прилепва към касата. Завъртях топката на бравата шест пъти, за да се уверя, че е затворена. Едно, две, три, четири, пет, шест. После отново проверих вратата; после топката шест пъти. Едно, две, три, четири, пет, шест. После — резето. Веднъж и втори път. После пак рамката на вратата. Накрая — топката; шест пъти. Изпитах обичайното облекчение, което ме обзема, когато се справя с всичко както трябва.

След това напушена се върнах в апартамента си, бясна, че заради тези двама идиоти ще закъснея.

Седнах на леглото и вдигнах очи към тавана, сякаш щях да ги видя през гипса и мазилката. През цялото време се мъчех да се преборя с неистовото желание да проверя отново дали прозорците са затворени.

Съсредоточих се върху дишането си със затворени очи, като се опитвах да успокоя пулсирането на сърцето си. Няма да се бавят, повтарях си. Той само оглежда; няма да се бавят; всичко е наред. Апартаментът е обезопасен. Аз съм в безопасност. Направих всичко както трябва. Входната врата е затворена. Всичко е наред.

Доста често някакъв звук ме караше да подскоча, независимо че идваше отдалеч. Врата на шкаф ли се затръшна? Вероятно. Ами ако са отворили прозорец горе? Долавях приказки, но прекалено приглушени, за да различа думите. Запитах се какъв ли е наемът. Щях да се чувствам по-добре, ако живея по-високо; но пък тогава трябваше да се лиша от балкона. Колкото и да мечтаех да съм недостижима, беше по-важно да имам резервен изход.

Погледнах си часовника. Почти девет без петнайсет. Какво, по дяволите, правят горе?! Допуснах грешката да погледна към прозореца на спалнята и естествено, се наложи отново да го проверя. С това се започна; после всичко тръгна отначало; отново от вратата. Бях на втората си обиколка, когато, стъпила върху тоалетната чиния, откъдето с пръсти проверявах ръбчетата на матовия прозорец, който дори не се отваря, чух вратата долу да се хлопва и навън изтрополиха стъпки.

— … безопасен квартал като цяло. Не е страшно да оставяте колата си тук.

— Може, но вероятно ще ползвам автобуса или ще си карам колелото.

— Има обща барака в градината. Ще ви съобщя подробностите за ползването й, щом се върна в офиса.

— Не се налага. Сигурно ще го оставям в коридора.

Ще го оставя в коридора? Какво нахалство. Там и без това цари безпорядък. Но пък така може би някой друг, освен мен, щеше да има грижата да проверява дали входната врата е заключена.

Приключих с проверката на жилището си и се захванах с вратата на апартамента. Не се чувствах съвсем зле. Изчаках да разбера дали вълнението ще ме обземе, дали ще изпитам потребност да обходя отново всичко, като започна отначало, но всичко се оказа наред. Бях направила всичко както трябва, и то само след втория път. Къщата беше смълчана. Така нещата ставаха по-лесни. А най-хубавото беше здраво заключената входна врата, което подсказваше, че мъжът в джинсите си е дал труда да го направи съвестно. В края на краищата, може да се окаже и не чак толкова лош наемател.

В девет и половина най-после се отправих към метрото.