Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (66)

Петък, 27 февруари 2004 г.

Към девет часа в петък вечер излязохме с Лий в града. Обеща по-късно да отскочим до „Ред Дивайн“, за да се срещнем с момичетата, които също бяха излезли да се забавляват.

Не ми се беше случвало да очаквам с подобно нетърпение някоя вечер, но същевременно и я ненавиждах. Най-накрая щях да видя как изглежда „Ред Дивайн“, щях да прекарам вечерта в танци, приказки и смях с приятелите си, но в същото време Лий щеше да е неотлъчно до мен. Исках да съм с него, но не и тази вечер.

Отидохме в клуба някъде след единайсет. Опашката се точеше почти до Бридж Стрийт, но нощният портиер зърна Лий и ни махна да минем през входа за специални гости. Последваха доста ръкостискания и потупвания по раменете. Лий размени общи приказки с пет-шест горили, облечени в костюми, които пазеха входовете. Аз си държах устата затворена и стоях чинно настрана, потреперваща от студ.

Този път не спорихме какво ще облека тази вечер. Избрах къса черна рокля с тънки презрамки и диамантена украса около подгъва. Той ме погледна и каза:

— Може да излезеш облечена така, стига да си с чорапогащник.

Стори ми се справедливо, пък и беше прекалено студено, за да съм по чорапи.

Свалих си сакото и го оставих на гардероба. Лий се върна да поприказва с още някого на вратата — току-що пристигнал нисък мъж с брада. Взех го за собственика. Бях виждала снимката му във вестника. Бари ли се казваше? Брайън? Нещо подобно.

Замислих се дали да не мина през огледалните врати, откъдето долиташе шум, музика и топлина, за да намеря момичетата, да си поръчам питие и да започна да разпускам без него, но не се реших. Най-добре беше да го изчакам.

След известно време той дойде при мен, взе ме под ръка, целуна ме по бузата и ме преведе през красивите огледални врати.

Клубът беше огромен, с няколко зали, дансинги и барове, разположени на странни места, поради което, макар и голям и препълнен с народ, притежаваше странна интимност. Доста от първоначалната архитектура на църквата беше запазена; край стените имаше столове, арки отвеждаха от зала в зала. И както бе споменала Силвия — над един от баровете имаше голям осветен витраж. Оттам пространството се разширяваше към основния кораб, а диджеят седеше в някогашния амвон. Невероятни звуци, светлини и танцуващи хора изпълваха помещението. Достатъчно високо, за да не могат да бъдат докоснати, се вееха обвити в червено люлки. Две танцьорки в червени трика се люлееха напред-назад, спазвайки основния ритъм на музиката. Най-горе в това пространство имаше балкони; хора с питиета в ръка стояха облегнати на хромираните парапети и наблюдаваха танцуващите.

Докато си пробивахме път през навалицата, а сърцето ми пулсираше с ритъма на оркестъра, непрекъснато се оглеждах за момичетата. Лий не пусна ръката ми, докато не стигнахме до един по-тих бар, където купи питиета за двама ни. Застанала с гръб към него, се оглеждах за място, където да потанцувам и да се отпусна.

Някой ме потупа по рамото. Оказа се Клер. Прегърнах я радостно.

— Тук е страхотно, нали? — извика тя възторжено в ухото ми.

— Да, така е. Къде е Луиз?

Клер сви рамене и небрежно посочи към основния дансинг.

— Къде е Лий? — попита тя на свой ред.

Посочих зад себе си на бара. Той беше забелязал Клер и правеше знак „искаш ли питие?“.

Тя поклати глава и вдигна бутилка със сламка в нея.

— Много е мил — извика в ухото ми.

След няколко минути той се появи с нашите питиета в ръце. Изпих половината доста бързо, връчих чашата на Лий и хванах Клер за ръката.

— Танцуваш ли? — попитах я аз, неволно поглеждайки към него за разрешение.

Той не се усмихна, но и не възрази. Съзнавах, че ще наблюдава всяко мое действие.

С Клер се добрахме до основния дансинг. Танците ме ободряваха. За момент между две песни дори забравих за присъствието на Лий. Почувствах се отново самостоятелна: можех да танцувам, когато пожелая, да говоря с когото си искам, да флиртувам, да бъбря и да пия, докато едва се държа на краката си, ако това ми е на сърцето.

После хвърлих поглед към балконите и го зърнах — почти невидим с тъмния си костюм и застанал назад в сянката. Светлините го осветиха само за миг и после той отново потъна в тъмнината. Щеше да ми е по-приятно, ако разговаря с някого, оглежда помещението или поне си дава вид, че се забавлява. Но той просто се беше вторачил в мен.

Дарих го с усмивка, ала не ми отвърна; може пък изобщо да не гледаше към мен.

Започнах да се чувствам леко неспокойно.

На дансинга ни намери Луиз. Погледна ме, хвана ме за ръка и извика нещо в ухото ми, но поради силната музика въобще не я чух.

Пък и нямах време да гадая какво е искала да ми каже, защото изведнъж някой ме прегърна през талията изотзад и започна да се притиска провокиращо към гърба ми. Подскочих сепнато и погледнах през рамо. Беше Дарън, един от приятелите на Луиз в службата, с когото изкарах мимолетна връзка миналата година. Целуна ме нескопосано някъде над ухото и изглеждаше доволен от срещата, ала усмивката му застина моментално, щом видя изражението ми.

Все пак се насилих да се усмихна, но танцувайки, се отдръпнах от него. Дарън продължи да танцува близо до нас; по-точно страшно близко, като се имаше предвид колко претъпкан е дансингът. Събрах достатъчно смелост и хвърлих поглед към балкона.

Лий беше изчезнал.

За миг се запитах дали това не е моят шанс.

— Лу — провикнах се, — къде е тоалетната?

— Какво? — попита тя и постави ръка зад ухото си, сякаш така щеше да ме чуе.

Хванах я за ръка и започнах да я тегля далеч от дансинга, но бях закъсняла. Сред тълпата от тела около мен, които ме притискаха от всички страни, усетих едно прекалено интимно докосване. Нечия ръка обгърна гърдата ми и я стисна, като същевременно ме притегли назад. Усетих топлия му дъх върху шията си, езика му — върху кожата си. Едва долових думите, изречени в ухото ми:

— Къде си се запътила?

Пуснах ръката на Лу, тя отново потъна сред танцуващите тела, а аз продължих да танцувам с моя любовник, който все така ме притискаше откъм гърба, без да виждам лицето му. Независимо от хората, плътно прилепнали към нас, усещах всяка част от тъй добре познатото му тяло до своето. Облегнах глава на рамото му, а със свободната си ръка той отметна косата от шията ми и първо ме целуна, а после ме ухапа. Навил дългата ми коса като въже около ръката си, Лий теглеше главата ми назад, за да се открие още плът. Вече виждах светлините на тавана горе; двете момичета продължаваха да се люлеят и от ритмичните им движения ми се зави свят.

Краката ми започнаха да се подкосяват. Той ме изтегли от тълпата и ме поведе по тесен коридор до тъмен ъгъл. Наоколо се движеха хора, надвикваха шума, смееха се и не ни обръщаха внимание. Притисна ме към стената с тялото си и хвана брадичката ми да ме целуне; с другата си ръка държеше и двете ми китки над главата, притискайки ги към грубата мазилка. Стисна още по-силно китките ми. Не исках да ме целува; хващаше ме клаустрофобията и започвах да се паникьосвам.

— Направи ми свирка — изръмжа тихо.

— Няма — отвърнах аз, но той очевидно не ме чу.

Започна да ме насилва да коленича, аз обаче се съпротивлявах.

— Не ми е добре — провикнах се. Изгледа ме изпълнен с подозрение. — Май ще повърна.

Явно ми повярва, защото ме поведе по коридора към тоалетните и ме бутна вътре.

Там се оказа изненадващо тихо; музиката се чуваше някак много отдалеч. Множество момичета се тълпяха пред огледалата и мивките.

Със залитащи стъпки влязох в последната кабинка и затворих плътно вратата. Седнах върху капака и се разплаках. Краката ми трепереха. Свих колене, придърпах ги към брадичката си и застинала като топка, продължих да ридая.

Минаха минути или може би секунди. Исках да съм където и да е на планетата, но не и тук. Изтеглих малко тоалетна хартия от рулото и си избърсах страните. По нея полепна част от грима и туша за мигли. Ръката ми трепереше. Какво ставаше с мен? Кога нещата започнаха така да се объркват?

— Катрин? — чух гласа на Луиз. Последва потропване по вратата. — Вътре ли си, скъпа? Пусни ме да вляза. Добре ли си?

Протегнах ръка и дръпнах резето. Тя влезе, видя лицето ми и затвори вратата. Приклекна пред мен, взе ръката ми и се опита да спре треперенето.

— Какво има, скъпа? Какво става?

— Просто… Просто не ми е добре — разридах се отново аз.

Тя ме прегърна и лицето ми потъна в косата й. Миришеше на парфюм, на лак за коса и пот. Хем я обичах, хем ми се щеше Силвия да е на нейно място.

— Всичко е наред, всичко е наред — повтаряше тя и нежно ме люлееше. Откъсна още тоалетна хартия и избърса лицето ми. — Искаш ли да доведа Лий? Или да го помоля да те откара вкъщи?

Така силно поклатих глава, че кабинката се завъртя пред очите ми.

— Не! Ще ми мине. Трябва ми само минутка.

Луиз отметна косата от лицето ми и се опита да ме погледне в очите.

— Какво ти става, скъпа? Не си на себе си. Какво има?

— Нищо не е наред — успях да промълвя и отново избухнах в ридания. — Не… Не… Не издържам вече.

Ново потропване на вратата.

— Лу? Аз съм. Пусни ме.

Беше Клер. Луиз отвори и Клер също влезе. Едва се намести, но успя да затвори. Трите стояхме натъпкани в кабинка, предназначена за един човек. Отдавна не ми се беше случвало. От мисълта, че съм отново с приятелките си, се усмихнах вяло.

— Ето, така е по-добре — обяви Клер. — Имаше нужда от мен, нали, скъпа? Луиз, ти не си в състояние да се справиш. Ела насам, мила.

Избута Луиз и ме притисна към огромните си, стопроцентово истински гърди и едва не ме задуши.

— Остави я. Едва диша, не виждаш ли?

В този момент и трите за малко не прихнахме. Спрях да плача и вече не ми се повдигаше. Трите се прегърнахме, отворихме вратата и се изнизахме навън.

— Редно е да се пооправим малко — прецени Луиз и извади гримове от чантата си.

И двете хвърлиха критичен поглед върху размазания по лицето ми грим.

— Е, какво има? — попита Клер. — Знаеш, че можеш да ни кажеш. Каквото и да е, скъпа, ще го преодолеем.

— Ами не знам… Не съм сигурна… В службата е кофти. През цялото време се чувствам уморена. Напоследък не спя особено добре… А и Лий. Никак не съм сигурна с Лий…

— Какви са тези белези?

Клер държеше китките ми и гледаше червените белези по тях. Там, където ги бе притискал към грубата мазилка, имаше издайнически драскотини и засъхнала кръв.

— Нямам представа. Сигурно съм се одраскала някъде.

Двете си размениха многозначителен поглед, а аз стоях неподвижно и чаках Луиз да нанесе очната линия на клепача ми.

— Ето. Красива си както обикновено — обяви тя и ме завъртя към огледалото.

За миг не се познах.

— Хайде. Лий сигурно се пита какво правим тук — подкани Клер. — Казах му, че съм тръгнала да те търся.

— Той ни чака? — смаях се аз.

— Да, отпред. Дойде да ми каже, че ти е прилошало.

— О…

Нямах сили да помръдна.

— Голям късмет извади с него, Катрин — изкоментира Клер и се приближи да ме прегърне. — Дяволски привлекателен е и очевидно много те обича. Ще ми се и аз да имах някого като него.

— Понякога… ми идва в повече — промърморих аз.

Преддверието на тоалетната продължаваше да е пълно с жени. Викаха и се бутаха една друга.

Луиз ме целуна по бузата.

— Нали всички винаги сме мечтали точно за нещо такова? Някой да те гледа честно в очите. Някой, който да стои и да те чака пред тоалетната. Прекалено много свикнахме с отрепки, дето не им пука, Катрин. Сега си с човек, на когото не само му пука за теб, но и за когото си от първостепенно значение. За него светът не съществува без теб. Не си ли даваш сметка колко е прелестно? Намерила си страхотен тип.

Не знаех какво да отговоря, разбира се, но и те не очакваха да кажа нещо. Вече се бяха отправили към вратата на тоалетната, където — както уточниха — чакаше той.

Лепнах на лицето си най-жизнерадостната усмивка, на която бях способна, и поех след тях, като се питах какво ли ще последва и как ще успея да сведа до минимум уврежданията.