Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (63)

Петък, 28 декември 2007 г.

На сутринта се събудих крайно неразположена. Едва стигнах до банята. Прекарах няколко минути пред тоалетната чиния, като се питах дали съм яла нещо неподходящо, или това е закъсняла реакция към количеството алкохол, изпит по Коледа.

Докато седях върху плочките на пода и треперех, изведнъж се сетих: днес щяха да го пуснат.

Беше едва пет сутринта и навън — още тъмно. Най-после успях да стана да си измия зъбите. Тръгнах да си легна отново, но така и не стигнах до леглото. Краката ме отведоха до вратата на апартамента.

Знаех, че е заключена, но независимо от това изпитвах потребност да я проверя. Докато я проверявах — шест пъти — едно, две, три, четири, пет, шест — си повтарях: заключена е, заключена е. Снощи лично я заключих; помнех как я заключих; помнех и как я проверих. В продължение на дяволски много часове я проверявах. И какво пречеше все пак да не е заключена? Ами ако съм допуснала грешка? Ако съм я отключила, без да си давам сметка? Ако нещо при проверката се е объркало и не съм обърнала достатъчно внимание?

Отново. Започни отначало.

Усещането за него е силно днес. Надушвам го, долавям присъствието му във въздуха. Помнех какво е да го чакам да се върне, да знам, че нищо не мога да предприема, за да се освободя; нямаше смисъл да бягам, да се съпротивлявам. Най-лесно беше да се предам.

А сега?

Приключих с вратата, но нещо продължаваше да ми се струва не наред.

Ще се наложи да започна отначало. Краката ми бяха измръзнали, цялата бях настръхнала. Трябваше да отида да си взема пуловер, чорапи, но не ми се струваше редно. Все едно да оставя вратата широко отворена, докато той е от другата страна и чака; чака да допусна грешка.

Започнах нова проверка, сега вече напълно съсредоточено. Дишането ми обаче се учести, а сърцето забърза. Не успявах да се отърся от образа му: ето, стои от другата страна на вратата и чака да спра да проверявам, да се отдалеча, за да се възползва.

Беше лошо, изключително лошо. Телефонът ми остана в кухнята. Стюарт беше на работа, пък и не бях го виждала или разговаряла с него от онова съобщение… Напълно неспособна да се откъсна от вратата, не можех дори да си помисля да стигна до спалнята.

Само веднъж, заповядах си аз строго, само още веднъж и всичко ще е наред; още веднъж и ще бъде безопасно да се отдалеча от вратата. Насилих се да дишам дълбоко, а не учестено, опитвах да задържа дъха си, да мисля за гласа на Стюарт.

Завърших една серия от проверки и спрях.

Постепенно се почувствах по-спокойна; дишането ми се нормализираше. При така създалата се възможност отидох в спалнята и без да поглеждам завесите, пропълзях в леглото. Стомахът ми се беше свил и цялата треперех. Часовникът на нощното шкафче показваше седем без двайсет. Бях прекарала пред вратата два часа.

Станах от леглото и намерих чорапи и суичър с качулка. Отидох в кухнята, за да пусна отоплението.

Взех телефона и се обадих в службата. Досега изобщо не бях ползвала болнични, но днес щях да направя изключение. Нямаше начин да изляза от жилището си.

В продължение на половин час устоях на изкушението отново да направя проверка, но после реших, че се налага да дръпна завесите, и отново започнах. За щастие трябваше да спра в осем, за да приготвя задължителната чаша чай.

Седнах на дивана с чая и си взех книгата — една от онези, които Стюарт ми препоръча за ОКР. Авторът препоръчва да се конкретизират всички потребности, всички самоналожени правила и да се изброят по важност. Взех си органайзера, лист хартия и химикалка.

Отне ми дълго време, но след много старателно обмисляне, много зачеркване и след като няколко пъти започвах отначало, накрая списъкът ми изглеждаше така:

ПОТРЕБНОСТИ

Да проверявам входната врата на къщата.

Да проверявам прозорците и завесите.

Да проверявам вратата на апартамента.

Да проверявам кухненското чекмедже.

 

ДА ИЗБЯГВАМ

Червени дрехи.

Полицията.

Места с много хора.

 

РЕЖИМ

За пиенето на чай.

За пазаруването на четни дати.

За броенето на крачки.

Несъмнено входната врата на къщата заемаше челното място. Хрумна ми, че откакто Стюарт се нанесе, май прехвърлих тази отговорност върху него. Запитах се дали ще съумея да се измъкна постепенно, като прехвърля част от задълженията върху него, но същевременно се тревожех дали не е донякъде нечестно.

Погледнах часовника. Осем и половина.

В колко часа освобождават затворниците? Дали вече е на свобода? Как ли изглежда? Разполага ли още с пари? Къде ще отиде?

Затворих очи и се насилих да мисля за друго.

Колко време ще мине? Кога ще ме открие? Опитах се да си представя как напуска затвора и отива някъде; в дома на приятел например. Положително продължава да има купища приятели. Или навярно ще си намери друго момиче. Не е изключено времето, прекарано зад решетките, да го е променило. Може да не тръгне да ме издирва.

Сега вече направо лъжех себе си.

Щеше да тръгне да ме издирва; беше само въпрос на време.

Едва успях да стигна до банята и отново повърнах. Усещах единствено болка.