Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Into the Darkest Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2023 г.)

Издание:

Автор: Елизабет Хейнс

Заглавие: Флирт с мрака

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 22.10.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-347-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17699

История

  1. — Добавяне

Четвъртък, 13 декември 2007 г.

Прибрах се преди час и половина, а проверката вървеше съвсем погрешно. Колкото пъти решавах, че съм приключила, се появяваха несигурността и страхът. Безсмислено беше да го правя, ако не е както трябва. Ръцете ми вече трепереха и почти не виждах от сълзите в очите си, а още не бях приключила дори с входната врата на апартамента.

Този път чух стъпките; чух и вратата на апартамента му горе да се отваря и затваря; не смеех да мръдна и затаих дъх. Опитвах се да не вдигам никакъв шум.

Почука тихо, но въпреки това подскочих.

— Кати? Аз съм. Добре ли си?

Не можех да му отговоря; хлипах. Стори ми се, че чувам въздишка.

— Не си добре — констатира той. — Какво стана?

Поех си дълбоко въздух.

— Нищо — отвърнах най-накрая. — Добре съм.

— Ще отвориш ли вратата?

— Не. Остави ме на мира.

— Искам само да ти помогна, Кати.

— Не можеш. Върви си.

Разплаках се още по силно; сега, освен ядосана бях и изплашена; бях му бясна, че е тук, че ми пречи да се срина.

Той нямаше да си тръгне.

Най-накрая се опитах да се изправя и хванах дръжката на вратата. Видях го през шпионката; лицето му беше тревожно. В коридора нямаше друг.

Ръцете ми трепереха.

Дръпнах резето; със завъртането на ключа се справих по-бавно; секретната брава ми отне още повече време. Докато отворя вратата, коленете ми се подкосиха и се строполих на пода.

Той бутна вратата и влезе; с него нахлу и хладният въздух, ароматът на зимата. Затвори след себе си и седна до мен. Не се приближи много; просто седеше до мен.

Отначало не можех да го погледна.

— Опитай се да поемеш въздух и да го задържиш — посъветва ме той тихо.

Опитах. Не успях.

— Толкова съм… Толкова съм уморена. Не… Не успях… Не успях да направя проверката…

— Знам. Опитай да се съсредоточиш върху дишането си. Не мисли за нищо друго. Засега само върху дишането.

Отново опитах.

— Ще ме хванеш ли за ръката?

Той протегна длан.

Пресегнах се, докоснах я, отдръпнах ръка; отново я докоснах и тогава той ме хвана. Пръстите му бяха леденостудени.

— Извинявай. Ръката ми е студена. Хайде, опитай отново да дишаш дълбоко. Ще ме погледнеш ли?

Насилих се и го погледнах, но с дишането не се получаваше нищо; продължавах да дишам учестено. Ако не успеех да се успокоя, щях да се килна и да падна.

— Мисли само за дишането — повтори той. — Прави го заедно с мен. Поеми въздух. Задръж го. Така е много по-добре. Сега издишай. Чудесно. Хайде, направи го отново.

Сякаш мина цяла вечност, но накрая наистина се получи. Пръстите ми възвърнаха чувствителността си. Сега дишах по-забавено, контролирах се. Вкопчих се в ръката му, все едно се давех.

— Много добре — похвали ме той. — Ето че се справи.

Поклатих глава, защото още ми липсваше увереността да проговоря. Сълзите ми продължаваха да се леят. Погледнах го в очите; бяха красиви и мили и определено не ме гледаха осъдително. Размърдах се малко и се приближих към него; той протегна крака напред и се облегна на входната ми врата; доближих се още малко, той ме прегърна със здравата си ръка, а аз зарових лице в гърдите му; бяха топли и ухаеха на него. Постави ръка на главата ми и започна нежно да ме гали.

— Всичко е наред, Кати — промълви той, а аз чувах как гласът му боботи в гърдите. — Всичко е наред. В безопасност си. Съвзе се.

Чувствах се толкова уморена. Бях готова да заспя направо на пода, до него, стига той да ме държи и да не ме пуска. Отворих очи и видях синия цвят на памучната му риза и как се движеше с дишането му. Мина ми през ума, че е редно да се отдръпна; всичко започваше да ме боли. Смазващо смущение и неловкост изместваха страха.

Най-после вдигнах глава, а той предпазливо се отдалечи от мен.

— Хайде — подкани ме, — да седнем някъде по-удобно.

Изправи се, подаде ми ръка и ме отведе до дивана. Свих се на топка. Искаше ми се отново да седне до мен; тогава пак щях да се сгуша в него.

— Да ти направя ли чаша чай? — попита.

— Благодаря — отвърнах, кимайки и треперейки. Заслушах се как пълни чайника, как потраква с чашите. Отваряше шкафовете и търсеше чая; дори провери в хладилника. Чайникът завря. Странно ми беше присъствието му тук. Откакто се нанесох, друг човек не беше влизал в апартамента ми, с изключение на водопроводчика, когато тръбите се спукаха.

Докато поставяше чашите на холната масичка, се сепнах, защото бях задрямала.

— Сега вече ще се оправиш — увери ме той.

Седнах и обгърнах чашата с ръце. Вече не трепереха, но гласът ми звучеше дрезгаво.

— Да, ще се оправя. Благодаря. Благодаря и за чая.

Наблюдаваше ме, докато пия; личеше си, че и той е смъртно уморен.

— Яла ли си?

— Да — излъгах аз. — Как е рамото ти?

— Боли — отвърна той ухилен.

— Извини ме за всичко това. Ти как разбра?

— Чух те да плачеш.

— Не биваше да се безпокоиш.

— Нямаше начин да не се намеся — поклати глава. Отпи от чая и продължи: — По-лоши ли стават пристъпите на паника? По-чести ли са?

— Май да.

— Този лош ли беше? — поинтересува се той.

— Имала съм и по-лоши — свих рамене аз.

Гледаше ме втренчено, преценяващо, точно като гаден, шибан лекар. Точно така ме гледаха навремето и в болницата, сякаш чакаха да предприема нещо, да кажа нещо, да демонстрирам някакъв симптом, за да успеят най-сетне да определят какво не е наред.

— Извинявай. Очаквах да си по-добре. Сандж наистина е готин. Само дето понякога се преструва на нехаен. Какво ти каза?

— Добре мина. Да, готин е. Прати ме да ме преценят или нещо такова. Какво имаше предвид, като каза, че си извън играта и имали шанс да победят в неделя?

— Нахакано копеле — засмя се Стюарт. — Играя в отбора по ръгби на клиниката. Сандж вижда в мое лице голяма заплаха за своя отбор.

Двамата едновременно си изпихме чая.

— Е, както и да е, признавам ти, че го направи. Предприе първата крачка.

— Да — съгласих се аз.

Неволно го погледнах в очите и не успях да откъсна поглед.

— Ще ми разкажеш ли как стана? — почти прошепна той; едва го чух.

— Кое?

— Как започна всичко?

Не отговорих.

След време попита:

— Искаш ли да остана тук, докато поспиш?

— Наистина вече съм добре — поклатих аз глава. — Благодаря.

Скоро той си тръгна. Чувствах се съвсем будна и ако трябваше да съм откровена, исках още да съм в обятията му; исках да ме притиска към себе си и да стои до мен, но не беше честно да го моля да го направи. Той си тръгна, аз заключих вратата след него и си легнах.

Сега се налагаше да се замисля как ще продължавам нататък, как ще живея занапред. Едно по едно, крачка след крачка. Съзнавах обаче, че няма да издържа дълго. Нямаше да се справя.