Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (77)

Събота, 2 февруари 2008 г.

Беше слънчево и почти топло, затова взехме метрото до реката и се разходихме по южния бряг, докато капнахме от умора. Седнахме на пейка пред галерия „Тейт Модърн“ и пихме чай от пластмасови чаши. Сякаш беше първият ден на пролетта.

— Когато дойдох да те видя в болницата в четвъртък, ми се стори, че видях познат.

— Лий ли? — попита той.

— Не. Друг. Силвия.

Стюарт се наведе напред, за да извърне глава да ме види.

— Коя е Силвия?

— Беше най-добрата ми приятелка, преди всичко това да се случи. Премести се в Лондон, защото получи страхотна нова работа.

— И й загуби дирите?

Кимнах, но уточних:

— Всъщност беше нещо повече. Тя не ми повярва. Когато нещата с Лий тръгнаха на зле, се опитах да й кажа. Нужна ми беше помощта й. Представа нямам защо не откликна. Накрая спрях да я търся.

Той чакаше да продължа. Остави чашата си на паважа под седалката; от чая се издигаше пара и се виеше нагоре на красиви спирали.

— Мислех за онова, което каза — промълвих аз.

— Какво съм казал?

— Онова, за целувката.

— А аз се питах дали въобще ме слушаш.

— Просто ме изненада, това е всичко. Мислех, че не се интересуваш от мен.

— Явно успявам да крия чувствата си по-добре, отколкото предполагах — засмя се той.

В последвалата пауза съобразявах какво да кажа нататък.

— Слушай — обади се той, — не се притеснявай. Знам, че моментът е труден за теб. Не искам обаче това да ни спре да сме приятели.

— Не това ме притеснява — отвърнах аз. — Нужно ми е да ти разкажа всичко. Нужно ми е да разбереш какво се случи с мен. Не бива да решаваш какво изпитваш към мен, докато не узнаеш всичко.

— Какво? Сега ли ще ми разкажеш?

— По-добре тук, навън — кимнах аз. — Няма да се срина при толкова много минаващи край нас хора.

— Добре — съгласи се той.

— Лошо е.

— Предполагам.

Поех си дълбоко въздух и започнах:

— Връзката ни беше мъчителна. И ставаше все по-лоша. Накрая за малко да ме убие.

Последва дълга пауза. Стюарт погледна към мен, погледна ръцете си. След малко попита:

— Някой те откри ли?

— Уенди. Живееше в съседство. Вероятно това е било голям шок за нея.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам, че си преживяла такова нещо.

— Била съм бременна, когато ме нападна. Узнах го в болницата. Съобщиха ми, че съм загубила бебето. Не знам дали ще мога да имам деца. Споменаха, че е малко вероятно.

Той извърна поглед.

— Трябваше да ти го кажа — настоях аз.

Стюарт кимна. Видях как очите му се напълниха със сълзи. Преметнах ръка през раменете му.

— За бога, моля те, не се разстройвай. Не искам да се разстройваш.

Сега той ме прегърна и силно ме притегли към себе си. Останахме така известно време.

— Знаеш ли кое беше най-лошото? — подхванах аз изпод ръката му. — Не стоенето в онази стая, където чаках да се върне и да ме убие. Не ударите му. Не болката. Нито това, че ме изнасили. Най-ужасното беше, че после никой — дори най-добрата ми приятелка — не ми повярва.

Седнах изправена и се загледах в реката. Надолу по течението бавно се придвижваше шлеп.

— Трябва да ми повярваш, Стюарт. Това ми е по-нужно от всичко друго на света.

— Вярвам ти, естествено — увери ме той. — Винаги ще ти вярвам.

Избърса сълзите ми с пръст и се приближи да ме целуне. Сложих ръка върху устните му.

— Почакай. Помисли какво ти казах. Нужно ми е да съм сигурна, че го приемаш.

— Добре — кимна той.

Изправихме се и тръгнахме към моста Ватерло.

— Тя защо не ти повярва? — попита той. — Най-добра приятелка не постъпва така.

— Заради него. Успяваше да очарова всички. Държеше се превъзходно с приятелите ми. Смятаха ме за неблагодарна. Било невъзможно да е такъв, какъвто го описвах. После започна да говори с тях зад гърба ми. Разправяше за мен неща, които не отговаряха на истината. Говореше със Силвия. И други мои приятели говореха с нея и й казваха какво е споделил с тях. Преди да се усетя, всички започнаха да ме обсъждат и главно — че съм полудяла напълно.

Пред нас малко момче, хукнало да хване по-голямото си братче, падна на колене. Майка му го вдигна и разтри крачетата му, преди то да се разплаче.

— Ти я видя, така ли? Силвия?

— Беше в автобуса, пътуваше на юг. На горната платформа.

— Тя забеляза ли те?

— Взираше се в мен. Беше доста странно.

— Това притеснява ли те?

— Кое? Че видях Силвия ли? Не мисля. Просто се шокирах при вида й. Не допусках някога отново да се срещнем, а тя изведнъж се появи. Да, знаех, че е някъде в Лондон, но все пак…

Почти стигнахме станцията на метрото.

— Да се прибираме вкъщи — предложи той и ме притегли в прегръдките си.

Нямаше друго място, където така силно да искам да бъда.