Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (81)

Сряда, 13 февруари 2008 г.

Стюарт ми звънна в един и половина. Седях в офиса с Каролайн и обсъждахме кандидатите за работа в склада.

— Здравей, аз съм. Удобно ли е да говорим?

— Разбира се.

— Току-що ходих да видя госпожата от първия етаж.

— Как е тя?

— Не е добре. Не е идвала в съзнание, откакто са я докарали. Гледали са я на различни скенери. Май си е ударила главата по-силно, отколкото са предполагали първоначално.

— Това е ужасно.

— Питаха ме дали знаем за някакви нейни роднини.

— Нямам никаква представа.

Каролайн ме погледна въпросително и направи знак дали да излезе. Махнах с ръка, за да й покажа да остане на мястото си.

— Да опитаме в компанията, която стопанисва сградата. Там може да знаят нещо.

— Ще им звънна следобед, ако имам възможност — обеща Стюарт.

— Ако искаш, да им звънна аз.

— Ще ти кажа.

Последва кратка пауза. Запитах се дали е мислил за целувката; аз самата доста мислих за нея.

— Утре по кое време летиш?

— Рано. Ще се върна в неделя вечерта. Ще ти липсвам ли?

— Не, разбира се — засмях се аз. — И без това рядко те виждам през седмицата. Винаги си на работа.

— Май е време да преподредя приоритетите си.

— Може би.

Нима флиртуваше с мен? Така изглеждаше. Запитах се какъв ли щеше да е разговорът ни, ако той, а не Каролайн седеше в офиса ми.

— Разрешаваш ли да ти звънна утре?

Да, той определено флиртуваше с мен.

— Сигурно ще имаш по-важни задачи.

— Шегуваш ли се? Ще бъда само с татко и Рейчъл.

— Дори и така да е, сам каза, че не ги виждаш често. Обърни им нужното внимание. Една почивка и на теб ще ти се отрази добре. Прекалено усилено работиш напоследък.

— Искам да разбера как е минала срещата ти с Алистър. Как се чувстваш след сеанса?

— Добре. Но се старая да не мисля за него, ако трябва да съм честна.

— Ще ти звънна утре вечер. Ако не ти се говори с мен, изключи телефона си.

— Може и така да постъпя. Зависи как се чувствам. Слушай, имам работа. Лек полет. Ще се видим другата седмица.

— Добре.

Затворих.

— Чакай да отгатна — обади се веднага Каролайн. — Стюарт ли беше?

— Съседката ни отдолу падна онзи ден. Откараха я с линейка. Стюарт се е отбил да я види. Не е много добре.

— Лоша работа.

— Ще отида да я видя утре вечер. Дано е по-добре.

— Той на почивка ли заминава?

— Лети за Абърдийн да види баща си и сестра си.

— Ти му се направи на недостъпна.

— Нима? Наистина ли?

В отговор тя само вдигна вежди.

— Попита дали ще ми липсва — признах аз.

— Определено ще ти липсва — отсече тя.

— За бога, Каролайн, става въпрос само за четири дни. Работи толкова много, че понякога не го виждам цяла седмица. Няма да е по-различно, ако е в Абърдийн.

— Ще ти се обади ли?

— Обеща да го направи.

— Значи всичко е ясно. Ако ти звъни всеки ден, докато се върне, ще знаем какво става.

— Какво точно ще знаем?

— Че те обича.

За миг се сепнах. Досега не ми беше минавало такова нещо през ума. Гледах на Стюарт като на човек, на когото вярвам, който разбира какво става в главата ми; е, добре — намира ме за привлекателна и евентуално би правил секс с мен, но не и като на мъж, влюбен в мен. Не гледах и на себе си като на влюбена в него.

— Ти какво, гадателка ли си? — засмях се аз.

— Помни ми думите — отвърна тя. — Ще видиш.