Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (7)

Понеделник, 5 ноември 2007 г.

Като си тръгвам по-късно от работа, избягвам навалицата в метрото. Когато отначало се преместих тук, допуснах грешката да се прибирам в час пик и с всеки изминал ден пристъпите на паника ставаха по-лоши. Пред мен се появяваха прекалено много лица; прекалено много хора ме притискаха от всички страни; имаше прекалено много места, където някой да се скрие, а нямаше достатъчно пространство, за да избягам. Затова вече си тръгвам от работа по-късно; така пък компенсирам закъсненията си. Движа се постоянно, изкачвам стъпалата нагоре-надолу, крача по перона до последния възможен момент и непосредствено преди вратите да се затворят, скачам във вагона. Така със сигурност знам с кого ще пътувам.

Тази вечер загубих известно време, докато реша по кой път да се прибера. Всеки ден използвам различен маршрут с метрото и слизам или една спирка по-късно, или една — по-рано, вървя около половин километър и вземам автобус или отново метрото.

Обикновено последния половин километър извървявам пеша, като минавам по различни улици. Станаха вече две години, откакто се преместих тук от Ланкастър, и познавам транспортната система на Лондон като кореняк. Отнема ми много време и ме изтощава, но нали не бързам да се прибера вкъщи? А и е доста по-безопасно.

Веднъж слязох от автобуса на „Стюард Гардънс“ и прибирането ми пеша вкъщи бе съпроводено от фойерверки; в студения влажен въздух се носеше миризма на изгоряло. Прекосих Хай Стрийт и поех край парка, а при Лоримър Роуд се върнах обратно. Накрая стигнах до задната алея — ненавиждам задната алея, но поне е добре осветена — и оттам се озовах при гаражите. Погледнах над стената: светлината в трапезарията ми беше запалена, а завесите — дръпнати наполовина. Преброих шестнайсетте стъкла — по осем на всяка врата — които се открояваха като жълти правоъгълничета до мястото, откъдето започват завесите. Нямаше повече светлина. Значи никой не беше докосвал завесите, докато съм отсъствала от апартамента. Повтарях си отново и отново, без да спирам да вървя: апартаментът е безопасен; никой не е влизал в него.

В края на алеята има остър завой наляво. Почти бях стигнала вкъщи, на Талбот Стрийт. Преодолях необходимостта да стигна до края на пътя и тогава да се върна обратно; тази вечер успях да вляза след първия опит. Погледнах през рамо, докато завъртах ключа, който стисках в ръка, откакто слязох от автобуса. Входната врата се хлопна зад гърба ми; огледах дали плътно прилепва към касата и опипах дали някоя издатина няма да ми подскаже, че не се е затворила докрай. Проверих шест пъти, като ги броях: едно, две, три, четири, пет, шест; завъртях топката на дръжката също шест пъти.

Сякаш по сигнал госпожа Макензи отвори вратата на апартамента на първия етаж, апартамент номер едно.

— Привет, Кати. Как си?

— Добре, благодаря — отвърнах аз и се постарах да я даря със сърдечна усмивка. — А вие?

Кимна и ме изгледа изпитателно, както прави обикновено, а после си влезе. Чух включения й до краен предел на звука телевизор — обичайно тя го държеше така при вечерните новини; всеки ден. Никога не ме е питала с какво се занимавам.

Продължих с проверката, като се чудех дали ме прекъсва нарочно, защото знае, че ще започна целия процес отначало. Нямам нищо против, стига да не зацикля. Хайде, Кати, прегледай рамката на касата, дръжката; направи го както трябва; постарай се да не объркаш нещо, защото тогава ще ти отнеме цялата вечер.

Най-накрая приключих с проверката на входната врата. Изкачих се по стълбите и огледах площадката. Потопих се в покоя на къщата, чувах вой на сирени на няколко преки от мен, долавях боботенето на телевизора долу. Нови фойерверки, този път доста по-отдалечени. Писък от близка улица ме накара да затая дъх, но скоро чух мъжки глас, а после — женски, да го мъмри през смях.

Отключих вратата към апартамента, отново хвърлих поглед през рамо, за да видя как стоят нещата на площадката — този път пристъпих напред, затворих вратата и я заключих; пуснах резето в долната част, сложих веригата, монтирана в средата, и накрая — райбера, поставен най-горе. Останах при вратата и се заслушах; от другата страна не се чуваше абсолютно нищо. Погледнах през шпионката. Нямаше никого; виждаха се само стъпалата, площадката и светещата крушка. Прокарах ръка по касата, завъртях топката шест пъти в едната посока и шест пъти в другата. Едно, две, три, четири, пет, шест. Пантите държаха здраво вратата. Превъртях секретния ключ шест пъти, за да се наместят всички пръти, и отново завъртях дръжката шест пъти. Когато приключих с всичко това, можех да се захвана с останалата част от апартамента.

Първо се съсредоточих върху всички прозорци; спуснах завесите, като обхождах помещенията в строго установения ред: първо прозореца към предната улица; беше здраво заключен. Прокарах пръсти по рамката и едва тогава спуснах завесите, за да изолирам тъмнината отвън. От улицата никой не може да ме види, освен ако не застана съвсем близо до стъклото. Уверих се повторно, че завесите са плътно спуснати и не е останала пролука. После се насочих към балкона и двойната му врата. През лятото оглеждам градината и заобикалящата я ограда, но по това време на годината навън е абсолютна тъмница. Проверих райберите на вратата към балкона и натиснах дръжката шест пъти. Беше здраво заключена, а бравата не поддаваше. Спуснах плътно и тези завеси.

В кухнята прозорците не се отварят, но въпреки това огледах какво е положението и с тях; после спуснах щорите. Застанах пред чекмеджето и в продължение на няколко минути си представях как трябва да изглежда вътре. Изтеглих го. Така: ето подноса; вилиците са отляво, ножовете — по средата, а лъжиците — вдясно. Затворих чекмеджето, но пак го отворих, за да се уверя, че всичко е наред. Ножовете определено бяха по средата, вилиците — вляво, а лъжиците — вдясно. Как да бъда сигурна? Ами ако съм сбъркала? Отново дръпнах чекмеджето, за да видя. Всичко си беше наред.

Следваше банята. Там прозорецът с матово стъкло е високо на стената. И той не се отваря, но независимо от това стъпих върху тоалетната чиния, проверих дали е здраво прилепнал към рамката и чак тогава пуснах щорите. Оттам отидох в спалнята — прозорците тук са големи и гледат към задната градина, но завесите бяха спуснати, защото именно така ги оставих, преди да отида на работа сутринта. В помещението цареше тъмнина. Събрах смелост и дръпнах завесите, за да огледам прозорците. Когато се нанесох, сложих допълнителни механизми за заключване. Проверих ги един по един, като превъртах ключетата по шест пъти напред-назад, за да съм сигурна, че са обезопасени. Едва тогава спуснах завесите и се уверих, че няма и най-малък процеп, през който да се вижда тъмният прозорец. Запалих лампата до леглото. За миг седнах на ръба му и няколко пъти вдишах дълбоко, за да прогоня надигащата се паника. Исках да гледам програмата в 19:30. Часовникът на нощното шкафче показваше 19:27. Време беше да отида да включа телевизора. Паниката обаче не ме напускаше, макар да си повтарях за кой ли път, че съм направила всичко необходимо, проверила съм навсякъде и няма от какво да се безпокоя; апартаментът е обезопасен, аз съм защитена и след този изминал ден се намирам в безопасност вкъщи.

Сърцето ми продължаваше да бие лудо.

Въздъхнах и отново отидох до входната врата, за да започна всичко отначало.

Не можех да продължавам така. Нали минаха повече от три години? Трябва да сложа край. Трябва.

Този път проверих вратата на апартамента дванайсет пъти, преди да се насоча към прозореца.