Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (15)

Събота, 24 ноември 2007 г.

Снощи беше събирането по случай Коледа.

Имах усещането, че нещо в живота ми се е променило; за лошо, естествено. И то точно когато започнах да се чувствам в безопасност тук. Днес краката едва ме държат. Няма нищо общо с алкохола, защото снощи въобще не пих. Всъщност не съм пила алкохол повече от година; убедена съм, че няма да ми се отрази добре напоследък.

Не, днес сутринта земята под краката ми е някак различна и сякаш ще се строполя всеки момент. Проверявам апартамента почти непрекъснато, откакто станах в четири часа. Всеки път се налага да се подпирам по стените, докато извършвам ритуала. И все още не съм доволна; май отново ще се наложи да обходя целия апартамент, за да го проверя.

Снощи събрах цялата си смелост и излязох. Започнах да се подготвям отрано. Преди време да се подготвя за излизане вечерта означаваше да взема душ, поне половин час да избирам рокля и обувки, да се гримирам и среша, докато пия студено бяло вино, получавайки и отвръщайки на съобщения от приятелките си. С какво ще си облечена тази вечер? Не слагай синята рокля. Ще се видим по-късно.

Към днешна дата да се подготвя за излизане означава да проверя всичко; а после — отново да го проверя; след това — още веднъж, защото започнах огледа минута след началото на кръглия час. А после — пак, защото ми отне две минути по-малко от обичайното. От момента, в който се прибрах снощи, до момента, когато дойде времето да изляза, се посветих на проверяване.

В осем без десет излязох през входната врата и това ме изпълни с облекчение.

Бях пропуснала предварителното отбиване за по питие в пъба, но щях да ги догоня. Навярно вече отиваха към ресторанта. Забързана към Хай Стрийт си повтарях наум извинения за закъснението. И тогава видях Стюарт да идва насреща ми. Независимо от тъмнината, независимо от дългото ми черно палто и намотания около врата ми шал, той също ме видя.

— Здравей, Кати. На парти ли отиваш?

Под тъмнокафявото си сако беше сложил шал на някакъв университет.

Не ми се разговаряше с него. Исках да кимна и да се усмихна бегло, но той препречи пътя ми.

— Да — отвърнах аз. — Коледното събиране от службата.

— Ясно — кимна той. — Мен ме чака същото следващата седмица. Може да се засечем по-късно. Ще излизам с приятели.

— Ще ми бъде приятно — чух се да отвръщам, сякаш бях включена на автопилот.

Усмихна ми се приветливо.

— Значи до по-късно — уточни той име пусна да мина.

Усетих как ме наблюдава, докато се отдалечавам. Не съобразих дали е добре или зле. Преди ми се струваше лошо да ме наблюдават така. През последните няколко години непрекъснато имах чувството, че нечии очи ме следят; не успявах да се отърся от това усещане. Но този път се почувствах различно; усетих се в безопасност.

Не бях закъсняла, колкото си представях. Колегите ми още пиеха в бар „Дикси“. Гъмжеше от народ въпреки ранния час. Момичетата от службата, вече подпийнали, разговаряха шумно и възбудено. Бяха облечени оскъдно. С моите черни панталони и сива копринена блуза — вярно, с хубава кройка, но изключително строга и не особено прозрачна — сигурно приличах я на гувернантката им, я на леля им, стара мома.

Каролайн, финансовият мениджър, се сметна за задължена да ми прави компания през по-голяма част от вечерта. Изглежда и тя не се чувстваше твърде на място — единствената омъжена, няколко години по-възрастна от мен и с три деца. Косата й започваше да побелява също като моята, но тя се бе погрижила да я боядиса в шоколадовокафяво с червеникави кичури. Аз си давах труда само да подстригвам късо моята веднъж месечно при фризьорка, която — слава Богу — не ми приказва, докато си върши работата.

Каролайн поне не ми задаваше прекалено много въпроси. Словоохотливо ми разказваше неща, които вяло слушах. Но Каролайн не беше празноглавка, склонна да бъбри безспирно. Според мен тя съзнаваше, че се боря в това обкръжение и ако ме попита как съм или дали съм добре, просто ще се разпадна.

Пристигнахме в „Тай Палас“. Седнах в края на дългата маса, а Каролайн се настани срещу мен. Вероятно реши, че искам да стоя по-далеч от шума, но в действителност мисълта да ме заклещят по средата на дълга маса в препълнен ресторант ме плашеше до смърт. В края, разположена най-близо до вратата, с едно око върху аварийния изход отзад, виждах всеки, който влиза, преди той да ме забележи. Можех да се скрия.

Междувременно момичетата приказваха по-високо от необходимото и се смееха на неща, които не бяха и никога не са били смешни. Всичките — стройни, с оголени ръце — имаха огромни обици и прави лъскави коси. Никога не съм била такава, нали?

Робин, седнал между Луси и Даяна, точно срещу Алисън и впечатляващото й деколте, определено се забавляваше. От смях като неговия ме побиват тръпки, а тази вечер той се смееше по-шумно от всякога. Намирах го за противен — лъскаво лице, намазана с гел коса, влажни длани и червени месести устни. Притежаваше арогантността, характерна за хора с ниско самочувствие. Това не му пречеше да се перчи с парите си и да проявява внимание; всички момичета си падаха по него.

Опита се да ухажва и мен веднъж, наскоро, след като постъпих на работа. Заклещи ме в стаичката с ксерокса и ме попита искам ли да изпием по питие след работа. Въпреки обзелата ме паника успях да се усмихна и да отвърна: „Не, благодаря“. Не възнамерявах да прозвучи прекалено хладно, но явно така беше станало, защото чух да се говори по мой адрес, че съм обратна. Това само ме накара да се усмихна. Вероятно късата коса и липсата на грим допринасяха за подобно мнение. Е, мен ме устройваше. Така поне напористите специалисти по продажбите не ме закачаха.

Преди основното блюдо, но след още по едно питие, се появи торбата на Дядо Коледа. Не е нужно да добавям колко щастлив бе Робин да се окаже център на вниманието в ролята на благия старец.

Тялото му подсказваше, че някога — отдавна — бе тренирал доста, но сега предпочиташе да сведе физическите усилия до разходка по голф игрището един-два пъти седмично. Вероятно, ако човек се абстрахира от гласа и смеха му, той би минал за привлекателен. Каролайн ме осведоми шепнешком, че сега излизал с Аманда от отдела и бракът му се клател. Никак не се изненадах.

Дали излизаше или не с Аманда, това не му пречеше да флиртува, забелязах аз, и да пуска пасове към момичетата до него. Едното, достатъчно младо да му е дъщеря, го гледаше срамежливо. Запитах се дали по-късно двамата няма да се озоват в някоя хотелска стая.

Моят подарък от Дядо Коледа стоеше неотворен пред мен. Беше красиво опакован. Приех го за добър знак. За момент се запитах дали някой не ми е купил нещо неприлично, та всички да се посмеят, но опаковката не предполагаше подобна шега. Е, налагаше се да го отворя.

Край масата се носеха възгласи, викове, охкане и ахкане; всичко това се смесваше с шума от разкъсвана хартия. Някой беше купил на Каролайн бутилка червено вино; не беше особено оригинално, но тя изглеждаше доволна.

Щом разопаковах подаръка си, ме обзе желание да не го бях правила.

Оказаха се чифт белезници, покрити с пухкава розова материя, и червено сатенено боди.

Сърцето ми заби лудо. Огледах хората около масата и в далечния край видях Айрин — гледаше ме напрегнато; явно идеята е била нейна. Насилих се да се усмихна и раздвижих устни в едно беззвучно „благодаря“. Увих внимателно подаръка и пъхнах пакета под стола си.

Не знам кой от двата предмета отприщи пристъпа. Червеното копринено боди беше красиво и щеше да ми стои идеално. Навярно не то, а спомените, които навяваше…

— Добре ли си? — попита ме Каролайн. Лицето й бе зачервено и леко заваляше думите. — Бледа си като платно.

Кимнах, защото се страхувах да проговоря.

След няколко минути се вмъкнах в дамската тоалетна с коледния подарък в чантата ми. Бутайки крилото на вратата, забелязах, че ръката ми трепери. За щастие вътре беше празно. Първо влязох в една от кабинките. Поставих ръце върху вратата и се опитах да дишам, за да се успокоя. Сърцето ми биеше учестено.

Извадих пакета от чантата. Заради опаковъчната хартия не се налагаше да пипам предметите вътре. И пак заради хартията те не се бяха допирали до вътрешността на чантата ми. Все още треперейки, вдигнах капака на тоалетната чиния. Лъхна ме миризма. Сбръчках неволно нос и напъхах пакета вътре.

Изпитах минимално, но светкавично облекчение. Пуснах водата и излязох от кабинката. В същия момент влязоха три млади момичета; смееха се и разговаряха високо за някакъв тип на име Греъм — какъв боклук бил. Измих си ръцете, докато те бяха в кабинките, откъдето продължаваха да си подвикват и да се смеят. Отново си измих ръцете; направих го и трети път. Напуснаха почти едновременно кабинките. Подсуших си ръцете с книжна кърпичка и излязох.

После нещата потръгнаха по-добре. Сервираха ни храната и вече имах с какво да се захвана. Малко се успокоих. Всички, щастливи, се отдадоха на приказки и така ми се отвори възможност да ги наблюдавам или да гледам през прозореца.

На Хай Стрийт цареше оживление. Малки или по-големи компании минаваха край прозореца, запътили се било към кръчма, било към ресторант наоколо; повечето изглеждаха щастливи и се смееха. След време си дадох сметка, че се взирам в лицата им и търся Стюарт. Това не беше добре. Отново насочих вниманието си към масата и се опитах да се включа в разговорите.

Възнамерявах, след като приключим с храната, да се измъкна незабелязано и да се прибера, но не се получи така.

— Ела за по питие — покани ме Каролайн. — Хайде, само по едно. Отиваме в „Лойд Джордж“. Не ме оставяй сама с всички тези хлапета.

Хвана ме под ръка и ме отдалечи от Талбот Стрийт и дома ми. Оставих се да ме води; не знам защо. Част от мен искаше тази вечер да се бори с пристъпите. Исках да си спомня какво е да се чувстваш свободен.

В „Лойд Джордж“ беше топло и за разлика от другите кръчми, не съвсем претъпкано. Помещението някога е било театър. Високите тавани и балконът горе придаваха на мястото простор. Взех си портокалов сок и останах при Каролайн близо до бара. Тя не спираше да говори за пътуването си до Флорида и колко евтин бил бензинът там. Забелязах Стюарт, преди той да ме види, но това стана само след секунда. Улови погледа ми, преди да успея да извърна глава. Усмихна ми се, каза нещо на мъжа до себе си и се приближи.

— Здравей, Кати — провикна се той над шума от разговори наоколо. — Забавляваш ли се?

— Да — отвърнах аз. — А ти?

Направи гримаса.

— Сега, когато си тук, съм по-добре. Умрях от скука с Ралфи.

Посочи с бутилката си бира към досегашния си компаньон: слабоват мъж с очила и кафяв шал, вече подхванал разговор със съседа си отдясно.

— Колега ли ти е?

— Малкият ми брат — засмя се той и отпи от шишето. — Как мина коледното събиране?

— Не беше лошо. Отдавна не бях вечеряла навън.

Глупаво прозвуча, помислих си. Проблемът беше, че това подплашено същество не бях аз. Умеех да разговарям с хората. Бях жизнена, дружелюбна, приказлива. Трудно си държах устата затворена. Питах се дали някога ще свикна със сегашното положение.

Натрапливият смях на Робин се разнесе над преобладаващия шум. Стюарт го погледна.

— Той с вас ли е?

Кимнах и добавих:

— Голям задник е.

В последвалата пауза и двамата се чудехме какво да кажем.

— Е — подхвана той и наклони глава към Талбот Стрийт, — отдавна ли живееш тук?

— От около година.

— На мен къщата ми харесва — добави той. — Вече я чувствам като свой дом.

Усетих, че му се усмихвам. Зелените му очи ме наблюдаваха съсредоточено; в тях се долавяше дяволито момчешко пламъче. Много време мина, откакто за последен път се сблъсках с човек, изпълнен с толкова ентусиазъм.

— Чудесно — промълвих аз.

Над цялата дандания чух някой да се провиква:

— Стю!

И двамата се извърнахме. Застаналият до вратата Ралфи му махаше. Той му отвърна и се обърна към мен.

— Най-добре да вървя — каза.

— Да.

— Ще се видим ли по-късно?

Преди няколко години на този въпрос щях автоматично да отговоря „да“. Щях да скитам цяла нощ, да се местя от кръчма в кръчма, да се срещам с приятели, да ги изоставям някъде само за да се срещнем отново на друго място, докато обикаляме безгрижно заведенията. Да се видя с някого по-късно можеше да означава точно това или със залитащи стъпки да го отведа вкъщи и там да се чукаме цяла нощ, а на сутринта да се събудя с тежко главоболие и неистовото желание да повърна.

— Не знам — отвърнах аз. — Вероятно ще си тръгна след минута.

— Да те изчакам ли? Ще те изпратя.

По очите му се опитах да разбера дали предлага да ме изпрати, за да е спокоен, че ще се прибера безопасно, или за да види какво ще се случи после.

— Благодаря — отклоних поканата аз. — Ще се справя. Не е особено далеч. Ти върви се забавлявай. Ще се видим друг път.

Той се поколеба за миг, усмихна ми се, пресегна се пред мен, за да остави празната си бутилка на плота, и последва Ралф в нощта.

— Това гаджето ти ли е? — попита Каролайн, извръщайки се на бара.

Поклатих глава.

— Жалко — отбеляза тя. — Симпатичен е. И очевидно е готов да ти налети.

— Мислиш ли? — попитах, чудейки се това добре ли е, или не.

— Никога не се лъжа за такива неща — кимна тя енергично. — Нали видях как те гледа. Кой е той всъщност?

— Живее в апартамента над мен — обясних аз. — Казва се Стюарт.

— Е — продължи тя невъзмутимо, — бих се озовала там, преди някоя друга да го направи.

Наблюдавах мълчаливо как другите обсъждат къде да прекарат остатъка от вечерта. Спореха дали да вземат такси и да отидат направо в Уест Енд, или да изпият по още едно в „Червения лъв“, защото Ерин очевидно си падаше по един от барманите там. До каквото и решение да стигнеха, нямаше да се присъединя. И категорично нямаше даже да се доближа до „Червения лъв“. Там на вратата стоят портиери.

Скоро всички се озовахме на тротоара и започнахме да си пробиваме път през тълпата към „Червения лъв“ и Талбот Стрийт, където смятах да ги изоставя и да поема към вкъщи. Нарочно вървях бавно, за да поизостана и да не забележат кога се измъквам.

Зад гърба си чух някакъв шум; някой извика.

Оказа се Робин. Излизаше от „Лойд Джордж“. Още си закопчаваше панталона. Явно беше зарязал Даян и Луси и по някаква причина бе решил да се захване с мен.

— Катиии — заговори той в лицето ми. Дъхът му вонеше на бира, уиски и тайландско пиле с къри. — Казах ли ти колко невероятно изглеждаш тази вечер?

Прегърна ме през раменете. Стоеше толкова близо до мен, че усещах топлината на тялото му. Измъкнах се от прегръдката му и ускорих крачка, за да догоня другите. Не желаех да влизам в разговор с него.

— Какво има, красавице? Не ми ли говориш тази вечер?

— Пиян си — отговорих тихо аз.

Вторачих се в гърба на Каролайн, сякаш й внушавах да се обърне и да дойде да ме спаси.

— О, любима — продължи той невъзмутимо, — естествено, че съм пиян. Днес е шибаното ни коледно тържество, нали? Това е шибаната цел на събирането.

Спрях и се обърнах с лице към него. Някъде дълбоко в мен бесът измести страха.

— Иди и досаждай на друга, Робин.

Той също спря. На привлекателното му лице имаше насмешливо изражение.

— Фригидна крава — заговори високо той, — обзалагам се, че се подмокряш единствено за приятелката си.

По неизвестна причина забележката му ме накара да се усмихна.

Той обаче го изтълкува погрешно.

Преди да се усетя какво става, ме блъсна назад, аз залитнах и гърбът ми се опря в тухлена стена; тялото му беше плътно прилепнало към моето. Усещах, че не мога да си поема дъх; той ме притискаше, лицето му се намираше срещу мен; в следващия миг устните му бяха върху моите, а езикът му се оказа в устата ми.